— Госпожица Дънхил — поправи го Ели с едва сдържан гняв. — Официално е разведена с онова страшилище.
— Да, права сте. Така или иначе вие сте ѝ приятели и е редно да научите истината. — Погледна невъзмутимо една от фотографиите и показа разкъсаната буза на Сейди. — По това можем да работим, но не и да го възстановим. Изключено е с наличните за момента техники. Евентуално след година, когато тъканта е напълно заздравяла, ще е възможно да коригирам асиметрията.
По лицето на Боби Джил се затъркаляха сълзи. Тя хвана ръката на Майк, сякаш търсеше подкрепа.
— Освен обезобразеното лице имаме и други проблеми. Прерязан е лицевият ѝ нерв, затова дъвченето от лявата страна на устата ще е затруднено. Както се вижда на снимките, клепачът на едното око е увреден и ще остане полузатворен до края на живота на пациентката. Слъзният канал е частично засегнат, но може би зрението не е пострадало. Дано изляза прав. — Той въздъхна и разпери ръце. — Експериментите в областта на микрохирургията и на способите за възстановяване на увредена нервна тъкан са многообещаващи — вероятно през идните двайсет-трийсет години ще можем да направим повече за подобни пациенти. Засега мога само да обещая, че ще се постарая да поправя поправимото.
Майк се обади за пръв път.
— Жалко, че не живеем през 1990 година, нали? — каза горчиво.
Онзи следобед от болницата излезе смълчана и обезверена групичка. Като стигнахме паркинга, госпожа Ели докосна ръкава ми:
— Трябваше да се вслушам в думите ти, Джордж. Толкова много съжалявам.
— Не мисля, че щеше да е от полза — отвърнах ѝ, — но ако държиш да ми се реваншираш, помоли Фреди Куинлан да ми се обади. Той е агентът по недвижими имоти, който ми помогна да се заселя в Джоди първия път. Искам да съм до Сейди това лято и ми трябва жилище под наем.
— Ела у дома — предложи Дийк. — Има достатъчно място и за двама ни.
Изгледах го:
— Сигурен ли си?
— Ще ми бъде приятно.
— Ще ти плащам на…
Той махна с ръка:
— Ще се включваш в покупките. Това ми стига.
Двамата с Ели бяха пристигнали с неговия ранч уегън. Погледах ги как изкарват колата от паркинга, после се затътрузих към шевролета, който в момента ми се струваше — вероятно без основание — каръшка кола. Омразна ми бе мисълта да се върна в апартамента на Нийли Стрийт, където несъмнено щях да слушам как Лий си го изкарва на Марина заради неуспешния опит да застреля генерал Уокър.
— Господин Амбърсън? — Беше Майк. Боби Джил бе спряла на няколко крачки зад нас и беше скръстила ръце на гърдите си. Изглеждаше премръзнала и нещастна.
— Да, Майк.
— Кой ще плати за лечението на госпожица Дънхил? И всички тези операции? Има ли здравна осигуровка?
— Има. — Но беше крайно недостатъчна, за да покрие всички разноски. Може би родителите ѝ щяха да помогнат, само дето още не се бяха появили. Възможно ли беше да я обвиняват за стореното от Клейтън? Нямаше логика, обаче идвах от свят, където в повечето случаи жените и мъжете имаха равни права. За пръв път 1963 година ми се стори прекалено далечна.
— Ще помогна, доколкото ми е по силите — уверих го, но се запитах колко ли ще са ми силите. Парите щяха да ми стигнат за още няколко месеца, ала изобщо нямаше да са достатъчни за скъпите пластични операции. Не ми се искаше отново да прибягвам до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню, но вероятно щях да го сторя, ако се наложеше. Дербито в Кентъки щеше да се състои след по-малко от месец и според записките на Ал конят Шатогей щеше да спечели. Залог от хилядарка щеше да ми докара чиста печалба от седем или осем бона, които напълно щяха да покрият болничния престой на Сейди и — по тарифите от 1963 — поне част от следващите операции.
— Хрумна ми нещо — каза Майк и погледна през рамо. Боби Джил го окуражи с усмивка. — Така де, на мене и на Боби Джил ни хрумна нещо.
— На двама ни с Боби Джил, Майк. Вече не си дете, не говори хлапашки.
— Вярно, вярно, съжалявам. Ако изпиете едно кафе с нас, ще ви обясня.
Отидохме в кафенето. Пих кафе. Изслушах идеята им. И я приех. Понякога, когато бъдещето се хармонизира, разумният човек прочиства гърло и запява в тон.
Онази вечер в горния апартамент се развихри луд скандал. Малката Джун не отстъпваше на родителите си и се чудя как не ѝ се пръсна главата от пищене. Не си направих труда да подслушвам; не се и съмнявах, че съпрузите ще се карат на руски. Но не щеш ли някъде към осем настъпи нетипично затишие. Предположих, че двамата са си легнали близо два часа по-рано от обичайното, и облекчено въздъхнах.