Тъкмо се канех и аз да се пъхна под одеялото, грамадният кадилак на Де Мореншилд тромаво паркира пред къщата. Джийн бавно слезе; Джордж изскочи като човече на пружинка. Отвори задната врата и измъкна грамаден плюшен заек, при това лилав. Зазяпах недоумяващо през пролуката между пердетата, докато не се сетих, че на следващия ден беше Великден.
Запътиха се към външното стълбище. Джийн пристъпваше кокетно, Джордж тичаше нагоре. Разнебитената сграда се тресеше под гръмките му стъпки.
От горния етаж прозвучаха стреснати гласове — приглушени, но с ясно изразен въпросителен тон. По тавана ми затопуркаха крака и лампата в хола ми издрънча. Дали Осуалдови не се бяха изплашили, че са пристигнали от даласката полиция със заповед за арест? Или пък някой от агентите на ФБР, които следваха Лий като сянка, докато живееше със семейството си на Мерседес Стрийт? Силно се надявах сърчицето на хилавото копеле да се е качило в гърлото му и да го задушава.
Де Мореншилд щурмува входната врата със залп от безпощадни хлопания и се провикна:
— Отваряй, Лий! Отваряй, безбожнико!
Вратата се отвори. Сложих си слушалките, но не чувах нищо. И тогава, тъкмо когато се канех да изпробвам микрофона в пластмасовата купа, или Лий, или Марина включи лампата с подслушвателното устройство. Пак беше проработила, поне за момента.
— … за бебчо — каза Джийн.
— О, благодаря съм! — възкликна Марина. — Много мила ти, Джийн!
— Не сгърчи така, другарю, дай нещо за пиене! — провикна се Де Мореншилд. Явно вече беше посмазал гърлото.
— Имам само чай — каза Лий. Звучеше кисел и сънен.
— И чай става. В джоба имам нещо, дето ще му вдъхне живец. — Представих си го как намига.
Марина и Джийн преминаха на руски. Лий и Де Мореншилд — разпознах ги по тежките стъпки — се отправиха към кухнята, където бях сигурен, че ще загубя сигнала. Жените си бъбреха близо до лампата и гласовете им щяха да заглушат разговора на мъжете.
Не щеш ли, Джийн възкликна на английски:
— Боже мили, това пушка ли е?
Всичко спря, включително и сърцето ми… поне така ми се стори.
Марина реагира със звънлив смях, едно крайно превзето ха-ха-ха.
— Загубил работа си, нямаме пари и този луд человек купил пушка. Аз викам му: „Прибери я в гардероб, луд идиот, за да не пречи на бременност.“
— Дощя ми се да погърмя по мишени, това е — оправда се Лий. — Биваше си ме, докато бях в морската пехота. На стрелкова тренировка ни веднъж не са ми вдигали червен флаг.
Поредното затишие. Стори ми се, че никога няма да свърши. После прокънтя оглушителният смях на Де Мореншилд:
— Стига де, на краставичар краставици ли ще продаваш? Какво стана, че не го гръмна, Лий?
— Идея си нямам за какво говориш.
— За генерал Уокър, момко! Някой за малко да му размаже расисткия мозък по стената в къщата му. Как така не знаеш?
— Напоследък почти не чета вестници.
— Така ли? — престори се на учудена Джийн. — Привижда ли ми се оня „Таймс Хералд“ на стола?
— Имам предвид, че не следя новините. Потискат ме. Чета само вицовете и обявите. Големият брат казва: „Хвани се на работа или бебето ще умре от глад.“
— Та значи не е твое дело оня некадърен изстрел, така ли? — попита Де Мореншилд.
Как го предизвикваше само! Изпитваше го.
Въпросът беше защо. Дали защото и да го беше видял, нямаше да повярва, че този мухльо е нощният стрелец… или защото отлично знаеше, че е бил Лий? А може би защото Джийн беше видяла пушката? Щеше ми се жените да не са там и да ми пречат с дърдоренето. Ако можех да подслушам разговора между Лий и ексцентричното му приятелче, всичките ми въпроси вероятно щяха да намерят отговори. За момента обаче нищо не знаех със сигурност.
— Да не мислиш, че чак толкова ми се е разхлопала дъската, че да гръмна някой, докато господин Хувър наднича през рамото ми? — Лий говореше така, сякаш се мъчеше да влезе в крак със случващото се, но не му се получаваше.
— Никой не казва, че си стрелял по когото и да било, Лий — опита се да ги помири Джийн. — Само обещай, че когато малката проходи, ще скриеш пушката на по-безопасно място.
Марина каза нещо на руски, но аз бях виждал Джун в двора и знаех какво казва Марина — че дъщеря ѝ вече е проходила.
— Джуни ще се зарадва на хубавия ви подарък — каза Лий, — но ние не празнуваме Великден. Атеисти сме.
Той може и да беше атеист, но в бележките на Ал бях прочел, че Марина със съдействието на обожателя си Джордж Баухе тайно беше кръстила Джун някъде по времето на Карибската криза.