— И ние сме атеисти — заяви Де Мореншилд. — Затова харесваме великденското зайче! — Беше се преместил по-близо до лампата и гръмкият му смях едва не ме оглуши.
Поговориха още десетина минути на смесен английско-руски. После Джийн заяви:
— Ще си тръгваме. Май ви вдигнахме от леглото.
— Не, не, не бяхме си легнали — увери я Лий. — Благодаря, че се отбихте.
Джордж каза:
— До скоро виждане, Лий. Защо не ни навестиш в кънтриклуба? Ще организираме профсъюз на сервитьорите.
— Може, може.
Вече вървяха към вратата.
Де Мореншилд добави още нещо, но говореше тихо и долових само няколко думи. Може да бяха „Взе при теб“ или „Все съм с теб“; връзваше се със стила на коварната лисица.
„Кога я взе при теб?“ Това ли беше казал? „Кога взе пушката при теб?“
Прослушах касетата пет-шест пъти, но думите си оставаха все така неразбираеми. Лежах буден дълго след като Осуалдови заспаха; в два през нощта Джун проплака и майка ѝ отново я приспа. Мислех си за Сейди, потънала в морфинов сън в болница „Паркланд“. Стаята ѝ беше отвратителна, а леглото — тясно, но бях сигурен, че там щях да спя като младенец.
Мислех си за Де Мореншилд, този позьор, дето си дереше ризата. „Какво каза, Джордж? Каква беше последната ти реплика? «Кога я взе при теб?» Или «По-ведро, аз съм теб»? А може би «Друг вместо теб»? Или нещо напълно различно?“
Накрая заспах. Сънувах, че със Сейди сме на някакъв панаир. На едно стрелбище видяхме как Лий се готви да стреля с пушката си. Собственикът на стрелбището беше Де Мореншилд. Осуалд стреля три пъти, но не уцели нито една мишена.
— Съжалявам, синко — каза Де Мореншилд, — който не улучва, в живота не сполучва. — После се обърна към мен и се ухили: — Да те видим и теб, младеж, може повече да те бива. Все някой ще убие президента, защо пък да не си ти?
Стреснах се и отворих очи. Вече се развиделяваше. Семейство Осуалд още не се бяха събудили.
Великденския следобед прекарах на пейка на Дийли Плаза; взирах се в грозната тухлена постройка на книгохранилището и обмислях предстоящите си ходове.
След десет дена Лий щеше да се пресели в родния си Ню Орлиънс. Щеше да си намери работа и да наеме апартамента на Мегъзин Стрийт. След като прекараха около две седмици с Рут Пейн и децата ѝ в Ървинг, Марина и Джун щяха да се преместят при него. Нямах намерение да ги последвам. Не и след като Сейди я чакаха дълъг възстановителен период и несигурно бъдеще.
Възнамерявах ли да убия Лий някъде между този великденски ден и двайсет и пети? Вероятно щеше да ми се удаде възможност. След като беше загубил работата си в Далас, той или стоеше затворен вкъщи, или раздаваше пропагандни листовки за освобождаването на Куба. От време на време посещаваше обществената библиотека, но като че ли се бе отказал от писанията на Айн Ранд и Карл Маркс и предпочиташе уестърните на Зейн Грей.
Ако го застрелях на улицата или в библиотеката, веднага щяха да ме тикнат зад решетките, но свършех ли мръсната работа в апартамента на горния етаж, докато Марина предаваше уроци по руски на Рут Пейн в Ървинг, щеше да е друго. Можех да почукам на вратата и да му пусна един куршум в главата, като ми отвори. Точка по въпроса. Нямаше опасност да пропусна при стрелба от упор. Проблемите щяха да завалят по-късно. Щеше да ми се наложи да си плюя на петите. Иначе полицията щеше да разпита първо мен. Все пак живеех в една къща с него.
Можех да кажа, че не съм си бил у дома по време на убийството, и отначало вероятно щяха да ми повярват, обаче не след дълго щяха да открият, че Джордж Амбърсън от Нийли Стрийт е същият онзи Джордж Амбърсън, който неотдавна най-случайно е бил и на местопрестъплението на Бий Трий Пейн в Джоди. Щяха да се поразровят и скоро да разберат, че дипломата на Джордж Амбърсън е от несъществуващ университет в Оклахома и че препоръките му са фалшиви. Тогава вече щяха да ме арестуват. Ако научеха, че имам депозитен сейф в банката, щяха да си издействат съдебна заповед за отварянето му. Сто на сто щяха да научат; колко му беше господин Ричард Линк, банкерът, да види името и/или снимката ми във вестника и да им поднесе информацията на тепсия. Как щяха да разтълкуват писанията ми? Като мотив за убийството на Осуалд, бил той и налудничав.
Разумното решение беше да се добера до заешката дупка, като зарежа шевролета в Оклахома или в Арканзас, и се придвижвам с автобус или с влак. И ако изобщо се върна в 2011, повече никога да не използвам портала, защото всичко ще започне отначало. Това би означавало да изоставя Сейди завинаги, обезобразена и сам-самичка. „Естествено че ще се изниже — би си помислила тя. — Наприказва ми ги едни за белези от шарка, дето били по-симпатични и от трапчинки, но като чу прогнозата на Елъртън — грозна сега, грозни завинаги — реши да ме зареже.“