Другата вероятност беше да не ме вини. Което щеше да е най-ужасното развитие на събитията.
Всъщност не. Не. Хрумваше ми и по-ужасно. Да кажем, че се върнех в 2011 и откриех, че независимо от всичко Кенеди е бил убит на двайсет и втори ноември? Още не бях убеден, че Осуалд е действал сам. Кой бях аз, че да оспорвам десет хиляди конспиративни теории, и то въз основа на оскъдната информация, получена чрез аматьорските ми детективски похвати?
Може би от Уикипедия щях да науча, че стрелецът е дебнел от затревената могилка. Или пък от покрива на сградата на Хюстън Стрийт (където се помещаваха затвор и областен съд), въоръжен с пушка с оптически мерник, вместо с евтината „Манлихер-Каркано“, поръчана по пощата. Може и да е клечал в канализацията под Елм Стрийт, следейки приближаващия кортеж с перископ, както твърдяха най-ексцентричните конспирационни спецове.
Де Мореншилд несъмнено беше информатор на ЦРУ. Дори Ал Темпълтън, верен привърженик на теорията, че Осуалд е действат сам, приемаше този факт. Беше убеден, че сладурът Джордж е само дребен информатор, изнасящ информация от кухнята на Южна и Централна Америка, само и само да закрепи гешефтите около петролния си бизнес. Ами ако беше по-едра риба? От ЦРУ ненавиждаха Кенеди още откакто се възпротиви да изпрати американски войски за подкрепление на обсадения партизански отряд в Залива на прасетата. Прозорливият му подход към Карибската криза беше задълбочил ненавистта им; шпионската мрежа планираше да я използва като предлог за окончателното потушаване на Студената война, тъй като членовете ѝ дори за миг не допускаха, че „ракетното надмощие“ е нещо повече от най-обикновена шашма. Всичко това ставаше ясно и от ежедневниците; понякога прозираше между редовете на новинарските статии, понякога изникваше — зле формулирано — от публицистичните есета.
Ами ако шепа екстремисти от ЦРУ бяха придумали Джордж де Мореншилд да се наеме с доста по-опасна мисия? Не да екзекутира президента собственоръчно, а да вербува няколко субекта с лабилна психика, които на драго сърце биха го отменили? Би ли приел подобно предложение? Струваше ми се доста вероятно. Двамата с Джийн водеха охолен живот, но нямах реална представа как си позволяват кадилака, членството в кънтриклуба и разкошната къща на Симпсън Стюарт Роуд. Да се заеме с ролята на куриер, командирован не другаде, а в горещата точка между набелязан американски президент и агенция, която само на теория беше на негово разпореждане… това безспорно се квалифицираше като рискована задача, но ако потенциалната облага си струваше, човек, привикнал към труден за поддържане жизнен стандарт, би се изкушил. А и хубавото в случая беше, че той не би пожелал възнаграждението да е парично. Изгодните петролни договори във Венецуела, Хаити и в Доминиканската република щяха да са му достатъчни. Пък и подобно задание би паснало на парадиращ пуяк като Де Мореншилд, който се чувстваше комфортно в центъра на събитията и презираше Кенеди.
Благодарение на Джон Клейтън дори не можех да изключа Де Мореншилд като съучастник в опита за убийство на Уокър. Спор няма, че пушката беше собственост на Осуалд, но ако допуснех, че Лий не се е осмелил да стреля в удобния момент? Според мен такова стъписване пасваше отлично на психологически портрет на мухльо като него. Представих си как Де Мореншилд изтръгва карканото от разтрепераните ръце на Лий и изръмжава: „Дай ми я, сам ще свърша работата.“
Дали Де Мореншилд би се чувствал уверен да произведе изстрела иззад боклукчийската кофа, която Лий беше предвидил като опора? Едно изречение от записките на Ал ми подсказваше, че отговорът е положителен: „Печели шампионата на кънтриклуба по стрелба по мишени през 1961.“
Ако убиех Осуалд, но въпреки това Кенеди загинеше, всичко щеше да е напразно. И после какво? Запретвай ръкави и давай пак ли? Отново да очистя Франк Дънинг? Отново да спася Каролин Пулин? Пак да карам до Далас?
Пак да се запозная със Сейди?
Нямаше да е обезобразена — хубаво. Щях да знам как изглежда побърканият ѝ бивш съпруг, да съм виждал боядисания му перчем и този път да го спра още преди да се приближи до нея. И това беше хубаво. Но дори мисълта отново да преживея всичко, изсмукваше силите ми. Не вярвах, че ще успея да застрелям Лий, без да ми мигне окото, не и само въз основа на косвените улики, с които разполагах. Случаят с Франк Дънинг беше различен — за него не ме терзаеха съмнения. Бях го видял със собствените си очи.