Така стояха нещата — и какъв щеше да е следващият ми ход?
Часът беше четири и петнайсет и реших, че следващият ми ход ще е да посетя Сейди. Тръгнах към колата си, която бях паркирал на Мейн Стрийт. Като стигнах до ъгъла на „Мейн“ и „Хюстън“ малко след старото съдилище, почувствах, че някой ме наблюдава, и се обърнах. На тротоара зад мен нямаше жива душа. Не друг, а книгохранилището ме наблюдаваше с празните си прозорци с изглед към Елм Стрийт, откъдето щеше да мине президентският кортеж само двеста дена след тази неделя.
Когато пристигнах, тъкмо сервираха вечерята на етажа на Сейди: чоп суй. Миризмата извика в съзнанието ми грозна картинка: кървавите фонтани, рукнали по ръката на Джон Клейтън, преди да се сгромоляса на мокета (слава Богу, по лице).
— Привет, господин Амбърсън — поздрави ме старшата сестра, докато се подписвах в книгата за свиждания. Прошарената ѝ коса беше прибрана под колосана бяла касинка. На внушителната ѝ гръд бе закрепен джобен часовник. Надзърташе иззад барикада от букети във вази. — Снощи се наслушахме на крясъци от стаята ѝ. Казвам ви го само защото сте ѝ годеник, ако не греша.
— Не грешите — отвърнах. Несъмнено точно такъв исках да съм, независимо от белезите ѝ.
Сестрата се приведе към мен:
— Вижте, нямам навика да клюкарствам по адрес на пациентите си и все хокам младите сестри, които си го позволяват. Но родителите ѝ никак не са прави да се държат така с нея. Не че ги виня, задето са пътували от Джорджия заедно с майката и бащата на онзи ненормален, обаче…
— Момент. Наистина ли Дънхилови и Клейтънови са пътували с една кола?
— Хубаво де, били са приятели навремето, но да ѝ изтърсят, че докато са били при щерка си, скъпите им приятели Клейтънови се намирали на долния етаж и чакали да вземат сина си от моргата… — Тя поклати глава. — Татенцето и дума не обели, ама оная жена… — Поогледа, за да се увери, че никой не ни подслушва, и отново се обърна към мен. Неугледното ѝ селяшко лице бе помрачено от ярост. — Не си затвори устата. Само попита дъщеря си как се чувства и после като започна — клетите семейство Клейтън това, клетите семейство Клейтън онова. Вашата госпожица Дънхил си мълча, докато майка ѝ не се оплака колко жалко било, че трябвало пак да сменят църквата. Тогава вече горкото момиче не издържа и им се развика да напуснат стаята.
— Браво на нея — промърморих.
— Чух я да им крещи: „Искате ли да видите какво ми причини синчето на скъпите ви приятели?“ и хукнах към стаята. Пациентката се мъчеше да си свали превръзките. А майка ѝ… направо се бе надвесила над нея, господин Амбърсън. Нямаше търпение да види какво има отдолу. Изгоних ги от стаята и пратих един стажант да бие успокоително на госпожица Дънхил. Бащата — кротък като мишка човечец — се опита да се извини за поведението на жена си. „Тя не подозираше, че ще разстрои Сейди“ — каза ми. А пък аз му се озъбих: „А ти какво? Да не си си глътнал езика?“ Ами знаете ли какво каза майката, преди да се качат в асансьора?
Поклатих глава.
— Рече: „Как бих могла да го виня? Някога си играеше в двора ни и беше толкова кротко момченце.“ Представяте ли си?
Представях си. Защото ми се струваше, че вече бях виждал госпожа Дънхил, така да се каже. Припкаше след по-големия си син по Уест Севънт Стрийт и крещеше с пълно гърло: „Спри се, Робърт, не тичай, още не съм приключила с теб!“
— Може да ви се стори… прекалено разстроена — добави сестрата. — Просто исках да ви предупредя, че си има причина.
Не беше прекалено разстроена. Но бих предпочел да беше. Ако съществуваше състояние като смирена депресия, то именно в него бе изпаднала Сейди през онази великденска вечер. Седеше на стола и не беше докоснала храната си. Изглеждаше отслабнала и сякаш плуваше в белия болничен халат, с който се загърна, като ме видя да влизам.
Въпреки всичко се усмихна — ако можеше да се нарече усмивка жалкото кривене на обезобразеното ѝ лице — и обърна към мен здравата си страна, за да я целуна.
— Здравей, Джордж — май е по-добре да те наричам така, нали?
— Май да. Как си, миличка?