— Твърдят, че се възстановявам, но чувствам лицето си така, все едно някой го е потопил в керосин и после го е запалил. Защото ми спряха болкоуспокояващите. Остава само да се пристрастя към наркотиците…
— Ако още са ти нужни, мога да го уредя.
Тя поклати глава.
— Замъгляват ми ума, а имам за какво да мисля. Освен това ми пречат да контролирам емоциите си. С нашите здравата се изпокарахме.
Друго място за сядане нямаше (ако не броях тоалетната чиния в ъгъла), затова се настаних на леглото.
— Старшата сестра ме осведоми. Доколкото разбрах, била си в пълното си право да избухнеш.
— И какво от това? Мама никога няма да се промени. Часове наред може да разправя как едва не умряла при раждането ми, но не я е грижа за другите. Че не е тактична — не е, но и друго ѝ липсва. Има точна дума, обаче ми убягва.
— Състрадание?
— Точно така. И езикът ѝ е много остър… Баща ми е най-потърпевш. В последно време рядко му се чува гласът.
— Не си длъжна да се виждаш с тях отново.
— Грешиш. — Спокойният ѝ апатичен глас ме плашеше все повече и повече. — Мама каза, че ще ремонтират някогашната ми стая. Нямам къде другаде да живея.
— Домът ти е в Джоди. Работата ти — също.
— Мисля, че обсъдихме този въпрос. Ще подам оставка.
— Не, Сейди, недей. Не бива.
Тя се опита да се усмихне и промърмори:
— Все едно чувам госпожа Ели. Която не ти повярва, като твърдеше, че Джони е опасен. — Позамисли се, после добави: — Не че аз ти повярвах. Май успя да ме заблуди до последно.
— Имаш си къща.
— Така е. Както и ипотечни вноски, които не мога да погася. Ще трябва да се откажа от нея.
— Аз ще плащам вноските.
Последното успя да привлече вниманието ѝ.
— Не можеш да си го позволиш! — възкликна.
— Всъщност мога. — Което беше истина… поне за известно време. Пък и се надявах на печалба от конните състезания. — Махам се от Далас и се нанасям при Дийк. Той няма да ми иска наем и така ще имам достатъчно пари за вноски по ипотеката.
Една сълза пропълзя до ъгълчето на дясното ѝ око и затрепка там.
— Като че ли не схващаш. Още не мога да се грижа сама за себе си. И отказвам да се „нанеса“ на друго място освен в дома си, където майка ще наеме медицинска сестра да ме обслужва. Останало ми е малко достойнство. Поне малко.
— Аз ще се грижа за теб.
Тя се облещи:
— Какво каза?
— Чу ме. А що се отнася до мен, Сейди, можеш да си завреш достойнството там, дето слънце не огрява. По някаква случайност те обичам. Ако ти също ме обичаш, ще престанеш да дрънкаш дивотии за това как си щяла да се върнеш вкъщи при онзи крокодил, който наричаш своя майка.
Тя скалъпи измъчена усмивка, после се умълча и се замисли. След малко промълви:
— Дошъл си в Тексас да свършиш някаква работа и тя със сигурност не е била да се грижиш за училищна библиотекарка, която е твърде наивна, за да осъзнае, че е изложена на опасност.
— Работата ми в Далас е временно замразена.
— Възможно ли е да я замразиш?
— Да. — Решението беше взето. Лий заминаваше за Ню Орлиънс, а аз се връщах в Джоди. Миналото непрестанно ми се опълчваше и този рунд беше спечелен от него. — Нужно ти е време, Сейди, а аз време имам. Защо да не го прекараме заедно?
— Не е възможно да ме желаеш — каза го тихо, почти шепнешком. — Не и в този ми вид.
— И все пак те желая.
Тя ме погледна: очите ѝ не смееха да се надяват и въпреки всичко таяха надежда.
— Защо?
— Защото си най-хубавото нещо в живота ми.
Незасегнатата страна на устата ѝ затрепери. Самотната сълза се търкулна по бузата ѝ, последваха я други.
— Ако не трябва да замина за Савана… ако не ми се налага да живея с тях… с нея… може би ще се почувствам малко по-добре.
Прегърнах я.
— Ще се почувстваш много по-добре.
— Джейк? — Гласът ѝ се давеше в сълзи. — Ще направиш ли нещо за мен, преди да си тръгнеш?
— Какво, миличка?
— Изнеси тази гадна китайска манджа. От миризмата ми се повдига.
На осемнайсети април Ронда Макгинли, сестрата с рамене на гребкиня и часовник на гърдите, настоя да избута инвалидната количка на Сейди не само до асансьора, а чак до тротоара, където комбито на Дийк чакаше с отворена врата.
— Да не съм те видяла повече тука, сладкишче — каза, след като помогнахме на Сейди да се качи в колата.
Сейди само се усмихна отнесено. Няма спор — беше надрусана с болкоуспокояващи. Доктор Елъртън беше прегледал лицето ѝ сутринта и заради нечовешката болка ѝ бяха инжектирали допълнителна доза опиати.