Когато приключих, ѝ предложих да полежа с нея, докато заспи. Тя потрепери отново и поклати глава.
— Не мога, Джейк. Извинявай.
„Бързай бавно — казах си, докато вървях към къщата на Дийк в утринния сумрак. — Бързай бавно.“
На двайсет и четвърти април казах на Дийк, че ми се налага да пътувам до Далас, и го помолих да постои със Сейди, докато се върна. Той прие охотно и в пет следобед вече седях на последната спирка на автобусите „Грейхаунд“ на Саут Полк Стрийт близо до кръстовището между магистрала 77 и чисто новия четирилентов път I-20. Четях (по-скоро се преструвах, че чета) последната книга от поредицата за Джеймс Бонд, „Шпионинът, който ме обичаше“.
След половин час в паркинга до спирката отби комби. Зад волана седеше Рут Пейн. Лий слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. Марина с Джун на ръце се измъкна от задната седалка. Рут Пейн не помръдна от шофьорското място.
Багажът на Лий беше скромен: маслиненозелен сак и калъф за пушка с дръжки. Занесе ги до автобуса, чийто двигател вече гъргореше. Шофьорът хвърли бегъл поглед на билета на Осуалд, пое сака и калъфа с оръжието и им намери място в отвореното багажно отделение.
Лий отиде до вратата на автобуса, обърна се, прегърна жена си и я целуна по двете бузи, после по устата. Взе малката и я погъделичка под брадичката. Джун се разсмя. Лий също се засмя, но забелязах, че се е просълзил. Целуна дъщеричката си по челото, помилва я, после я върна на Марина и се качи в автобуса, без да погледне назад.
Марина се запъти към комбито, до което я чакаше Рут Пейн. Джун протегна ръчички към по-възрастната жена, която се усмихна и я гушна. Останаха там известно време, загледани в качващите се пътници, после се качиха на колата и потеглиха.
Не помръднах, докато автобусът не потегли в шест часа, точно според разписанието. Кървавите лъчи на залязващото слънце обагриха в червено табелата, обозначаваща маршрута на автобуса, заличавайки написаното. След миг прочетох трите думи, които за мен означаваха, че Лий Харви Осуалд излиза от живота ми… поне за малко:
Погледах как автобусът пъпли към входната рампа на I-20, после извървях двете пресечки до мястото, на което бях паркирал, и потеглих към Джоди.
Интуицията ми отново се беше задействала.
Платих наема на апартамента на Уест Нийли Стрийт за месец май, макар че нито имах излишни пари, нито беше наложително. Само дето нещо ми подсказваше, че не бива да изоставям оперативната си база в Далас.
Два дена преди конните състезания потеглих с колата към Грийнвил Авеню с непоклатимото намерение да заложа пет стотачки на класирането на Шатогей на едно от първите пет места. Логиката ми беше, че така по-малко ще се набия на очи, отколкото ако заложа на победа. Паркирах на четири пресечки от „Фейт Файненшъл“ и заключих колата, което дори в единайсет сутринта беше необходима предпазна мярка в тази част на града. Отначало вървях бързо, после — отново без конкретна причина — забавих крачка.
На половин пресечка от букмейкърския пункт, действащ под прикритието на финансова къща, се заковах на място. Отново видях букмейкъра (тази сутрин не носеше зелената козирка), застанал на входа с цигара в ръка. Днес нямаше да ме види, защото вниманието му бе насочено към колата, паркирана от другата страна на улицата. Беше кремав „Линкълн“ със зелен регистрационен номер. Над цифрите се четяха думите „СЛЪНЧЕВИЯТ ЩАТ“. Което изобщо не означаваше, че съм чул поредния хармоничен акорд. Със сигурност не означаваше и че колата е собственост на Едуардо Гутиерес от Тампа, букмейкърът, който се ухилваше и казваше: „Ето го и моя янки от Янкиландия.“ Същият онзи, който най-вероятно беше запалил крайбрежната ми къща.
Така или иначе се обърнах и тръгнах обратно към колата си, без да заложа петстотинте долара, както възнамерявах.
Интуиция.
Двайсет и четвърта глава
Като се има предвид склонността на историята да се повтаря (поне в моя случай), едва ли ще ви изненада фактът, че планът на Майк Кослоу за изплащането на болничните сметки на Сейди беше нещо като бис на „Купон в Джоди“. Увери ни, че можел да накара участниците от първото мероприятие да изпълнят повторно ролите си, стига ангажиментът да е за средата на лятото, и удържа на думата си — почти всички се съгласиха. Дори Ели склони отново да посвири на банджо, макар да твърдеше, че пръстите все още я болели от предишното изпълнение. Набелязахме датите дванайсети и тринайсети юли, но известно време не бяхме сигурни, че ще осъществим грандиозния си замисъл.