— Напълно — отвърнах и я целунах. Преодоляхме първото препятствие. Следващото беше да убедим най-известния пластичен хирург в Далас да дойде в Джоди през юлските жеги и да подскача под задницата на петнайсеткилограмов брезентов костюм.
Оказа се фасулска работа; Елъртън се зарадва като хлапе, когато му подхвърлих идеята.
— Дори имам опит — похвали се. — Жена ми от години ми разправя, че съм най-големият конски задник.
Последното препятствие се оказа мястото за провеждане на мероприятието. Към средата на юни, кажи-речи по времето, когато Лий загуби работата си като докер в Ню Орлиънс заради опита си да раздава на матросите от самолетоносач „Уосп“ листовки, пропагандиращи политиката на Кастро, Дийк намина да види Сейди. Целуна я по здравата буза (тя винаги извръщаше белязаната си страна, когато идваха гости) и ме покани да изпием по една бира.
— Върви — подкани ме Сейди. — Спокойно можеш да ме оставиш сама.
Речено-сторено. Седнах в колата до Дийк и след около половин час спряхме пред заведение с тенекиен покрив, наречено „Прерийно пиле“, в което уж имаше климатик. Беше ранен следобед, джубоксът не работеше и единствените посетители освен нас бяха двама души на бара. Дийк ми подаде един долар:
— От мен парите, от теб — носенето. Става ли?
Отидох до бара и донесох две бири „Бъкхорн“.
— Ако знаех какво ще избереш, щях аз да отида — измрънка той. — Човече, това е конска пикня.
— На мен пък ми харесва — отвърнах. — А и нали разправяше, че пиеш само у дома. „Коефициентът на малоумие в местните барове ми идва в повечко“ — май така се беше изказал.
— И без това не ми се пие бира. — Едва сега, когато бяхме далеч от Сейди, той си позволи да даде воля на гнева си. — По-скоро ми се иска да цапардосам по мутрата Фред Милър и да сритам мургавия и несъмнено накипрен е дантелени гащички задник на Джесика Калтроп.
Имената и лицата на тези хора ми бяха познати, но тъй като спадах към плебеите, никога не ми се бе случвало да разговарям с тях. Милър и Калтроп представляваха две трети от училищното настоятелство на Денхолм.
— Не спирай дотук — подканих го. — Както си ги подкарал, сподели какво ти се иска да причиниш на Дуайт Роусън. Нали той беше третият?
— Името му е Роулинс — нервно ме поправи Дийк — и ще го пропусна. На наша страна беше.
— Нямам идея за какво говориш.
— Не ни разрешават да организираме празненството в училищния физкултурен салон. Макар че ни трябва за посред лято, когато никой не го използва.
— Шегуваш ли се? — Сейди ме предупреди, че определени субекти от града може да се обявят срещу нея, а аз не ѝ повярвах. Глупавичкият Джейк Епинг, напук на всичко твърдо решен да не се разделя с фантастичните си виждания на човек от двайсет и първи век…
— Де да бях. Изтъкнаха ми опасенията си около пожарната безопасност. Аз пък им припомних, че не ги терзаеха подобни опасения, когато благотворителното мероприятие се организираше за ученик, пострадал при катастрофа, а онази Калтроп — съсухрена кокетка дърта — вика: „Е, да, Дийк, но събитието се състоя през учебната година.“ Не се и съмнявам, че имат опасения. Главно около случая с преподавателка в училището, чието лице е обезобразено от ненормалния ѝ съпруг. Страх ги е, че новината ще гръмне във вестниците или, да не дава Господ, по някоя от даласките телевизии.
— Как е възможно? — почудих се. — Та той… божичко, Дийк, та той дори не беше местен! Чак от Джорджия дойде.
— Изобщо не ги е грижа. Интересува ги само, че умря тук, и се боят, че ще се отрази зле на репутацията на школото. На целия град. И на тяхната репутация.
Гласът ми изтъня и стана писклив — доста нелеп звук за човек в разцвета на силите, но бях така вбесен, че ми беше все едно дали крещя, или писукам:
— Абсурдно е!
— Веднага биха я уволнили, за да се измъкнат от неудобното положение. Но тъй като не могат, им остава надеждата тя сама да напусне, преди децата да са видели какво ѝ е сторил Клейтън. Нагледен пример за провинциално лицемерие, синко. Докато беше на около двайсет, Фред Милър развратничеше из бардаците в Нуево Ларедо минимум два пъти месечно. Дори по-често, ако успееше да докопа някой и друг долар в аванс от джобните, отпускани от баща му. Освен това знам от достоверен източник, че когато била на шестнайсет и живеела в ранчото на баща си, Джесика Калтроп, тогава наричана Джеси Трап, много напълняла, а след девет месеца пак станала като фиданка. Хрумнало ми е да ги предупредя, че паметта ми е по-дълга и от пуританските им корени, и мога доста да ги злепоставя, ако реша. И окото няма да ми мигне.