Междувременно грижите около бавното възстановяване на Сейди не преставаха, сметките се трупаха, застрахователните полици — също (тягостната бюрокрация през 1963 година по нищо не отстъпваше на тази през 2011), отгоре на всичко участвах и в репетициите. Доктор Елъртън имаше възможност да присъства само на една, но бързо схвана идеята и придаде очарователна живост на своята половина от танцуващото пони Бърта. След репетицията ми каза, че искал да включи в екипа още един колега, специалист по Лицева хирургия от Масачузетската окръжна болница. Отговорих му (със свито сърце), че идеята е прекрасна.
— Можеш ли да си го позволиш? — попита ме той. — Хонорарът на Марк Андерсън е доста солен.
— Ще се справя — уверих го.
Когато денят на концерта наближи, поканих Сейди да погледа спектакъла. Тя отказа учтиво, но твърдо въпреки обещанието си да присъства поне на генералната репетиция. Почти не напускаше къщата, само понякога отиваше в градината в задния двор. Не беше стъпила в училището — нито пък в града — от нощта, в която Джон Клейтън накълца лицето ѝ и си преряза гърлото.
Последната репетиция в сградата на Фермерската асоциация се проточи от късната сутрин до ранния следобед на дванайсети юли. Майк Кослоу, който се бе превъплътил в ролята на продуцент също толкова естествено като и в тази на сценичен комедиант, ме информира, че билетите за съботното представление били изкупени, а за тазвечерното оставали към десет процента.
— Много хора ще си купят билети на място, господин Епинг. Бъдете сигурен. Дано с Боби Джил не оплескаме финалното изпълнение.
— Няма да го оплескате.
Дотук всичко вървеше добре. Лошото започна, когато завих по Бий Трий Лейн и подминах колата на Елън Докърти, след което заварих Сейди да седи до прозореца в хола: лицето ѝ беше мокро от сълзите, в ръката си стискаше носна кърпа, свита на топка.
— Какво стана? — попитах я веднага. — Какво ти е казала?
За моя изненада тя едва-едва се усмихна. Макар че лицето ѝ се разкриви, усмивката ѝ придаваше хлапашки чар.
— Само истината. Моля те, не се тревожи. Ще ти направя сандвич, а ти ще ми разкажеш как мина репетицията.
Това и сторих. Естествено, че се разтревожих, но не го показах. Спестих ѝ и възгледите си по темата за наглите гимназиални директори. Същата вечер към шест часа Сейди ме огледа, пооправи вратовръзката ми и изтупа реални или въображаеми прашинки от раменете на спортното ми сако.
— Бих ти казала: „Разкажи им играта“, но ме е страх да не вземеш да ги разкатаеш.
Носеше вехти джинси и широка риза, опитвайки се да скрие, че е станала кожа и кости. Спомних си красивата рокля, с която беше на първия концерт. Тогава красивата рокля беше носена от красиво момиче. Но това беше в миналото. Тази вечер момичето — все още красиво от едната страна — щеше да си е вкъщи, когато завесата се вдигнеше, и да гледа повторението на „Магистрала 66“.
— Какво ти е?
— Иска ми се и ти да присъстваш. — Веднага съжалих, че го казах, но май нямаше голямо значение. Усмивката ѝ помръкна, после отново се появи. Също като слънцето, когато минава зад малко облаче.
— Нали ти ще си там? Значи и аз ще бъда. — Окото ѝ, което прическата в стил Вероника Лейк не прикриваше, плахо се втренчи в мен. — Стига да ме обичаш.
— Обичам те с цялото си сърце.
— Дано. — Целуна ме по ъгълчето на устата. — Аз също те обичам. Така че се дръж прилично, не разкатавай никого и благодари на всички от мое име.
— Обещавам. Нали не те е страх да останеш сама? — Всичко ще е наред. — Всъщност не отговори на въпроса ми, но толкова можеше за момента.
Майк се оказа прав — продадохме билетите за петъчното представление цял час преди началото. Помощник-режисьорът Доналд Белингам угаси осветлението в залата точно в осем часа. Очаквах да остана разочарован след почти безупречния първи концерт и бомбастичния му финал с хвърляне на пайове (който бяхме решили да повторим само за съботното представление, за да не се налага да чистим два пъти сцената и първите няколко реда), но и този не му отстъпваше по нищо. Според мен гвоздеят на представлението беше идиотският танцуващ кон. Партньорът на доктор Елъртън от предната конска половина, ентусиазираният треньор Борман, едва не бутна Бърта от сцената.
Зрителите решиха, че залитането и препъването на ръба на сцената са част от представлението и сърдечно аплодираха номера. Аз обаче попаднах в капана на емоционален парадокс, който едва ли ще преживея отново. Стоях зад кулисите редом с напълно гипсирания Доналд Белингам и се заливах от смях, докато сърцето ми сякаш се канеше да изскочи от гърдите ми.