— Благодаря ви — каза Сейди, когато ръкоплясканията поутихнаха. — Благодаря на всички от все сърце. Специални благодарности на Елън Докърти, която ме увери, че ако не дойда и не застана пред вас, ще съжалявам цял живот. Най-вече искам да благодаря на… — тя се поколеба. Публиката не забеляза колебанието ѝ, само аз разбрах, че Сейди беше на косъм да съобщи пред петстотин души истинското ми име. — … на Джордж Амбърсън. Обичам те, Джордж.
Признанието ѝ предизвика още по-бурни овации. В трудни времена, когато дори мъдреците изпитват несигурност, обясненията в любов винаги се посрещат радушно.
Към десет и половина Елън закара вкъщи изтощената Сейди. Около полунощ двамата с Майк изключихме осветлението в залата и излязохме на входната алея.
— Ще дойдете ли на запоя, господин А? Ал каза, че ще затвори чак в два, и е заредил с няколко бъчонки бира. Няма лиценз за алкохол, но не ми се вярва някой да го арестува.
— Без мен — отговорих. — Гроги съм. Ще се видим утре вечер, Майк.
Отбих се при Дийк, преди да се прибера вкъщи. Той седеше по пижама на верандата и се наслаждаваше на последната си лула преди лягане.
— Незабравима вечер — каза, щом ме видя.
— Така си е.
— Твоята девойка се държа мъжки. Истинска героиня излезе.
— И тук си прав.
— Ще изпълниш ли моралния си дълг към нея, синко?
— Ще опитам.
Той кимна:
— Заслужава го, особено след като е била омъжена за онзи ненормалник. Дотук се справяш добре. — Обърна поглед към колата ми и добави: — Тази вечер спокойно можеш да паркираш пред дома ѝ. Едва ли на някого ще му мигне окото след случилото се днес.
Може и да беше прав, но реших да играя на сигурно и да отида пеш, както правех много други нощи. Искаше ми се да дам време на чувствата си да се уталожат. Образът ѝ под светлината на прожекторите не ми излизаше от главата. Червената рокля. Деликатната извика на шията ѝ. Гладката ѝ страна… и белязаната.
Като стигнах до Бий Трий Лейн и влязох в къщата, видях, че разтегателният диван си стои прибран. Загледах го изумен и се запитах какво ли означава това. После Сейди извика от спалнята името ми — истинското ми име. Съвсем тихичко.
Лампата обливаше с мека светлина голите ѝ рамене и едната страна на лицето ѝ. Очите ѝ сияеха.
— Мисля, че тук ти е мястото — прошепна. — Искам те тук. И ти ли искаш същото?
Съблякох се и легнах до нея. Тя пъхна ръка под завивката и ме замилва.
— Гладен ли си? Защото имам изненада за теб.
— О, Сейди, гладен съм като вълк.
— Тогава изгаси лампата.
Онази нощ беше най-прекрасната в живота ми — не защото затвори вратата пред Джон Клейтън, а понеже отново отвори вратата към двама ни със Сейди.
След като се любихме, за пръв път от месеци заспах дълбоко. Събудих се в осем сутринта. Слънцето беше изгряло, по радиото в кухнята „Ди Ейнджълс“ пееха „Гаджето ми се върна“, подуших апетитната миризма на пържен бекон. Скоро Сейди щеше да ме повика да закусим, но имах още малко време. Още малко време.
Пъхнах длани под главата си и вперих поглед в тавана, леко слисан от глупостта, граничеща с умишлена слепота, която проявявах от деня, в който допуснах Лий да се качи на автобуса за Ню Орлиънс, без дори да се опитам да го спра. Трябваше ли да знам дали Джордж де Мореншилд е играл много по-важна роля при покушението срещу Едуин Уокър, отколкото само да насъска слабохарактерния Осуалд? В действителност имаше доста елементарен начин да разбера истината.