Де Мореншилд я знаеше, затова щях да питам самия него.
За пръв път след нападението на Клейтън Сейди хапна добре, аз също не се изложих. Ометохме половин дузина яйца с препечени филийки и бекон. Когато чиниите вече бяха в мивката и тя пушеше цигара с втората си чаша кафе, казах, че искам да я попитам нещо.
— Ако ще ме врънкаш да дойда на представлението и довечера, веднага ще ти отговоря, че не знам дали ще издържа два пъти.
— За друго става въпрос. Но като го спомена, какво ти наговори Ели?
— Че е крайно време да престана да се самосъжалявам.
— Доста жестоко.
Сейди приглади косата си върху белязаната си страна — жест, който беше станал машинален.
— Госпожа Ели не е от най-любезните и тактични хора. Шокира ли ме, като връхлетя в дома ми и заяви, че е време да спра с лигавщините? И още как. Права ли беше? И още как. — Тя престана да приглажда косата си и рязко я отметна. — Така ще изглеждам оттук нататък — може да има и малки подобрения — така че май е най-добре да започна да свиквам. На Сейди ѝ предстои да научи дали е вярна онази стара поговорка, че вътрешната красота била по-важна.
— Тъкмо за това исках да си поговорим.
— Добре. — Тя издиша дима през носа си.
— Да кажем, че бих могъл да те отведа на място, където лекарите ще са способни да оправят лицето ти — няма да е като ново, но доктор Елъртън и екипът му никога не биха постигнали подобни резултати. Би ли се съгласила? Дори да знаеш, че няма да има връщане назад?
Тя се начумери:
— Хипотетично ли?
— Всъщност не.
Сейди смачка цигарата си бавно и съсредоточено, премисляйки нещата.
— Да не би да е като случая с госпожица Мими, дето замина за Мексико да ѝ приложат експериментално лечение за рак? Защото не мисля, че…
— За Америка става дума, мила.
— Е, ако говорим за Америка, не виждам защо да не…
— Чуй останалото: на мен може да ми се наложи да отида. Със или без теб.
— И никога да не се върнеш? — Изглеждаше обезпокоена.
— Никога. Нито ти, нито аз ще можем да се върнем поради трудни за обяснение причини. Предполагам, че ме смяташ за чалнат.
— Знам, че не си. — Очите издаваха тревогата ѝ, но говореше непоколебимо.
— Може да ми се наложи да направя нещо, което няма да се хареса на служителите на реда. Не е лошо, но никой няма да ми повярва.
— Да не би… Джейк, да не би да има нещо общо с онова, дето ми каза за Адлай Стивънсън?
— Донякъде. Работата е там, че дори да успея да изпълня мисията си, без да ме арестуват (смятам, че ще мога), това няма да промени твоето положение. Лицето ти ще си остане повече или по-малко белязано. На мястото, където искам да те отведа, медицината има възможности, за каквито Елъртън само може да мечтае.
— Но никога няма да се върнем. — Не говореше на мен; опитваше да изясни нещата за себе си.
— Никога. — Освен всичко друго, ако се върнехме точно на 9 септември 1958 оригиналната версия на Сейди Дънинг вече щеше да съществува. Беше главоблъсканица, върху която не исках да се замислям.
Тя стана и отиде до прозореца. Остана там с гръб към мен доста време. Чаках търпеливо.
— Джейк?
— Да, мила.
— Можеш ли да предсказваш бъдещето? Можеш, нали?
Не отговорих.
Сейди прошепна:
— Или пък идваш от бъдещето… Така ли е?
Отново не продумах.
Тя се обърна към мен:
— Оттам ли идваш, Джейк?
— Да. — Сякаш трийсеткилограмова скала ми падна от плещите. Същевременно ме обзе страх. И за двама ни, но най-вече за нея.
— От… от колко години напред?
— Скъпа, сигурна ли си, че…
— Да. Колко години?
— Почти четирийсет и осем.
— Аз… мъртва ли съм в твоето време?
— Не знам. Не искам да знам. Важно е настоящето. И че сме заедно.
Сейди се замисли. Червеникавите белезите от раните ѝ се открояваха още по-силно на пребледнялото ѝ лице. Искаше ми се да застана до нея, но се страхувах да помръдна. Страхувах се да не изпищи и да побегне.
— Защо си дошъл?
— За да попреча на един човек да извърши нещо. Ако се наложи, ще го убия. Стига да съм абсолютно сигурен, че го заслужава. Засега не съм.
— Какво е това нещо?
— Почти съм сигурен, че след четири месеца този човек ще убие президента. Ще убие Джон Кен…
Забелязах как тя се олюля, но за щастие остана на крака достатъчно дълго, за да я хвана.
Занесох я на леглото в спалнята и отидох в банята да намокря със студена вода някаква кърпа. Като се върнах, Сейди вече беше отворила очи. Впери ги в мен, но не можах да разтълкувам изражението ѝ.