— Не биваше да ти казвам — промърморих.
— Май да — отвърна тя, но не се отдръпна, когато седнах до нея, и въздъхна доволно, щом притиснах до лицето ѝ студения компрес, заобикаляйки нараненото място, което беше станало почти безчувствено. Изчака ме да махна компреса и изпитателно ме изгледа. — Разкажи ми за някакво предстоящо събитие. Мисля, че така по-лесно ще ти повярвам.
— Не мога. Аз съм филолог, а не историк. В гимназията историята на Мейн беше задължителен предмет, но за Тексас знам много малко. Просто не… — Изведнъж се сетих за нещо. Онова, което Ал Темпълтън беше написал в бележника си в графата за залаганията; помнех го отлично, защото го бях прочел два пъти: „В случай, че в последния момент спешно ти потрябват пари.“
— Джейк?
— Знам кой ще спечели боксовия мач в „Медисън Скуеър Гардън“ идния месец. Казва се Том Кейс и ще нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Ако не се случи, ще си в пълното си право да извикаш момчетата с белите престилки. Но дотогава нека си остане между нас. Много е важно.
— Добре. Обещавам.
Почти очаквах Дийк или госпожа Ели да ме причакат след съботното представление, да ме изгледат разтревожено и да ме уведомят как Сейди им е съобщила по телефона, че напълно съм си загубил ума. Опасенията ми обаче се оказаха напразни и като се прибрах у Сейди, на масата намерих бележка: „Събуди ме, ако ти е до среднощно похапване.“
Не беше посред нощ и тя още не беше заспала. Следващите четирийсетина минути прекарахме много приятно. После тя пророни в мрака:
— Не искаш да реша на момента, нали?
— Не.
— И не се налага да го обсъждаме точно сега?
— Не.
— Може би след боксовия мач. Онзи, за който ми спомена.
— Бива.
— Вярвам ти, Джейк. Не знам дали означава, че съм обезумяла, но ти вярвам. И те обичам.
— И аз те обичам.
Очите ѝ блестяха в мрака: едното — бадемовидно и красиво, другото — притворено, но зрящо.
— Не искам да те сполети нещо лошо и не желая да нараняваш когото и да било, освен ако нямаш избор. Не и по погрешка. Обещаваш ли?
— Да — отговорих без капчица колебание. Тъкмо заради това Лий Осуалд още беше между живите.
— Нали ще внимаваш?
— Да, много ще…
Тя ме прекъсна с целувка, после добави:
— Независимо откъде идваш, аз нямам бъдеще без теб. А сега да поспим.
Предполагах, че ще продължим разговора на сутринта. Нямах представа какво (или колко) възнамерявах да ѝ доверя, но в крайна сметка не ми се наложи да ѝ доверявам каквото и да било, тъй като Сейди изобщо не повдигна този въпрос, а се поинтересува какви средства е събрало благотворителното представление за Сейди Дънхил. Като ѝ казах, че сумата е малко над три хиляди долара заедно със съдържанието на кутията за дарения във фоайето, тя отметна глава и гръмко се разсмя. Трите бона нямаше да покрият всички разходи по лечението ѝ, но звънливият ѝ смях струваше цял милион… както и това, че не изтърси нещо от рода на „Защо да се занимавам, след като мога да се лекувам в бъдещето?“. Не бях съвсем сигурен дали имаше желание да тръгне с мен, дори да ми беше повярвала, и дали аз исках да я взема със себе си.
Че исках да бъда с нея — исках. Завинаги, колкото и да означаваше това. Но може би ни очакваше по-добър живот през шейсет и трета… и през всички години след нея, които Бог или провидението ни бяха отредили. По-добро съвместно съществуване. Представих си колко изгубена щеше да се чувства през 2011, как щеше да се стъписа при вида на панталоните с ниска талия и компютрите. Никога нямаше да ѝ посегна, нито да ѝ крещя (тя най-малко го заслужаваше), ала все пак имаше опасност тя се превърне в моята Марина Прусакова, заточена на непознато място и завинаги прокудена от родината.
Само един човек в Джоди вероятно знаеше как да извлека полза от последната записка на Ал относно залаганията. Казваше се Фреди Куинлан и се занимаваше с покупко-продажба на недвижимо имущество. Всяка седмица той организираше в дома си турнири по покер, в които понякога участвах, защото залозите бяха малки и нямаше опасност да се разоря. Куинлан често се перчеше колко много го бивало в залаганията на професионални футболни мачове и срещи от Тексаския баскетболен турнир. През този ден ме покани в кабинета си, защото „проклетата горещина навън щяла да ни попречи да играем голф“.