— Дай да се разберем, Джордж. Скромно ли ще залагаш, или ще рискуваш?
— Намислил съм да хвърля пет стотачки.
Той подсвирна, после се облегна на стола и сплете пръсти върху шкембенцето си. Беше едва девет сутринта, но климатикът вече работеше на пълни обороти и въздушната струя разпиляваше струпаните на купчинки рекламни брошури.
— Стабилна пачка. Няма ли да ме светнеш за далаверата?
Тъй като ми правеше услуга — поне така се надявах — го „светнах“. Веждите му се повдигнаха толкова високо, че малко им остана да се срещнат с оредяващата му коса.
— Майко мила! Защо просто не си хвърлиш парите в тоалетната?
— Имам някакво предчувствие, че ще спечеля.
— Джордж, чуй какво ще ти каже батко. Мачът между Кейс и Тайгър не е спортно събитие, а опит за сондиране на общественото мнение относно новата система за мониторинг от „затворена среда“, тоест без публичен достъп. Което на прост език ще рече, че хората гледат мачовете на монитори. Може и да има няколко сносни срещи в предварителния кръг, но „гвоздеят на програмата“ е пълен цирк. Тайгър ще е инструктиран през първите седем-осем рунда да го раздава кротко с клетото старче, после да го приспи. Освен ако… — Той се приведе и столът му страдалчески изскърца. — Освен ако нямаш вътрешна информация. — Отново се отпусна назад и стисна устни. — Ама не виждам как. Живееш в Джоди, дявол да го вземе. И все пак, ако си осведомен, би споделил с другарче, нали?
— Нищо не знам — излъгах го най-безсрамно (и без капчица угризение). — Просто интуиция, но последния път като ме осени, заложих, че „Пиратите“ ще победят „Янките“ в бейзболния шампионат и добре се опаричих.
— То хубаво, ама нали я знаеш оная стара поговорка — дори спрелият часовник е точен два пъти дневно.
— Ще ми помогнеш ли, Фреди, или ще си говорим празни приказки?
Той примирено се усмихна — явно си измиваше ръцете от мен, глупеца, който скоро щеше да загуби паричките си, после отвърна:
— Познавам един тип в Далас, който ще ти свърши работа. Казва се Акива Рот. Действа от „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Наследи бизнеса на баща си преди пет-шест години. — Понижи глас и добави: — Носят се слухове, че се е сдушил с мафията. — Гласът му стана още по-тих: — С Карлос Марчело.
Тъкмо от това се опасявах, защото същото се говореше и за Едуардо Гутиерес. Сетих се за линкълна с флоридски регистрационен номер, паркиран срещу „Фейт Файненшъл“.
— Май не ми се ще да ме виждат на подобно място. Може да реша отново да се захвана с преподаване, а минимум двама души от училищното настоятелство вече ме гледат на кръв.
— Тогава се отбий при Франк Фрати във Форт Уърт. Собственик е на заложна къща. — Столът отново страдалчески изскърца, когато Куинлан пак се приведе, за да ме погледне в очите. — Ей, защо зяпна? Нещо, дето не трябва, ли казах? Или глътна муха?
— Ами… не… Просто някога познавах един Фрати. И той имаше заложна къща и приемаше залагания.
— Вероятно и двамата са се пръкнали от един и същ мошенически клан в Румъния. Така или иначе той може да ти приеме петте стотачки… особено за такъв гламав залог. Обаче жив ще те одере, да знаеш. Естествено и Рот не е благотворително настроен, ама предложението му ще е по-добро от офертата на Франк Фрати.
— Но при Франк няма да си имам вземане-даване с мафията. Нали така?
— Не ми се вярва, обаче казва ли ти някой? Букмейкърите не подбират деловите си партньори.
— Май е най-добре да те послушам и да не си хвърлям парите на вятъра.
Куинлан ужасено вдигна ръце:
— Не, не, не, недей така! Заложи, че „Мечките“ ще станат шампиони на Националната футболна конференция. Така пачките са ти в кърпа вързани. Гарантирам!
На двайсет и втори юли казах на Сейди, че трябва да свърша нещо в Далас и че ще изпратя Дийк да я навести. Тя ме увери, че няма нужда; и сама щяла да се оправи. Предишната Сейди се завръщаше. Лека-полека, но се завръщаше.
Изобщо не ме разпита за работата ми в Далас.
Първо се отбих във „Фърст Кори“ където отворих депозитната кутия и за по-сигурно отново прочетох записките на Ал. Да, Том Кейс най-неочаквано щеше да нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Явно Ал беше научил резултата от интернет, тъй като беше напуснал Далас (и прекрасното време на шейсетте) много преди мачът да се изиграе.
— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, господин Амбърсън? — попита личният ми банкер, докато ме изпращаше до вратата.
„Да. Кажи една молитва старият ми приятел Ал Темпълтън да не се е оплел, докато се е ровил в интернет.“