— Бих искал да обсъдя с господин Фрати доста изгодно делово предложение, свързано със спорта.
— Сериозно? Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?
— Да не сте от полицията?
— Да, бе, самият Къри, началник на даласката полиция. Не ме ли познахте по очилата и двойната брадичка?
— Не виждам нито очила, нито двойна брадичка, госпожо.
— Тъй е, щото съм под прикритие. Но какво ти е щукнало да залагаш посред лято, готин, че нещо не се сещам?
— Интересувам се от боксовия мач между Кейс и Тайгър.
— И кой от двамцата те „интересува“?
— Кейс.
Тя забели очи, после се поизвърна и се провикна:
— Я, ела, татенце, че тука има един мераклия за голяма печалба.
Франк Фрати беше поне два пъти по-възрастен от Чаз Фрати, но приликата беше безспорна. От пръв поглед си личеше, че са роднини. Ако споменех, че някога съм залагал при господин Фрати от Дери, Мейн, с този Фрати щяхме да си побъбрим и да се удивим колко малък е светът.
Пропуснах тази увертюра и без увъртания попитах мога ли да заложа петстотин долара на победа на Том Кейс срещу Дик Тайгър на мача в „Медисън Скуеър Гардън“.
— Че защо да не можеш? — ухили се Фрати. — Можеш и да си завреш нажежено желязо в дирника, ама защо ти е?
Дъщеря му се изкикоти.
— Какъв е залогът?
Фрати погледна кощрамбата, а тя вдигна два пръста на лявата си ръка и един на дясната.
— Две към едно? Абсурд!
— Животът е абсурден, младежо. Ако не вярваш, иди да гледаш пиеса на Йонеско. Препоръчвам ти „Жертви на честта“.
„Е, поне не ми вика «братчед» като родственика си от Дери“ — помислих си.
— Чакайте да ви обясня, господин Фрати.
Той взе една акустична китара „Епифоун Хъмингбърд“ и започна да я настройва. Беше изумително сръчен.
— Ами говори или иди в Далас. Там има едно място, дето му викат…
— Знам го мястото в Далас. Предпочитам Форт Уърт. Някога живеех тук.
— Фактът, че си се махнал, показва наличие на здрав разум за разлика от мерака ти да заложиш на Том Кейс.
— Да предположим, че Кейс нокаутира Тайгър до седмия рунд? Какво ще получа при подобен залог?
Фрати пак се обърна към дъщеря си. Този път тя вдигна три пръста на лявата си лъка.
— Ами за Кейс с победа с нокаут до петия рунд?
Кльощавата се замисли, после вдигна и четвърти пръст. Реших да не се изхвърлям повече. Написах името си в книгата за залозите и показах на Фрати шофьорската си книжка, прикривайки с палец адреса си в Джоди, както бях направил и като заложих на „Пиратите“ във „Фейт Файненшъл“ преди почти три години. Подадох му парите, които се равняваха на една четвърт от оставащите ми финанси, и пъхнах квитанцията в портфейла си. Две хилядарки щяха да ми стигнат да покрия още малко разходи за лечението на Сейди, както и престоя си в Тексас. Пък и не възнамерявах да обирам този Фрати, както не исках да обера и Чаз, въпреки че беше насъскал Бил Търкот срещу мен.
— Ще дойда в деня след мача — осведомих ги. — Да ми приготвите парите.
Кльощавата се изсмя, запали цигара и подхвърли:
— И танцьорката рекла същото на архиепископа.
— Случайно да се казваш Марджъри? — попитах я.
Тя се вцепени, димът от цигарата струеше през зяпналата ѝ уста. После попита:
— Откъде знаеш? — Като видя изражението ми, добави: — Всъщност съм Уанда, сладур. Дано те бива повече в залаганията, отколкото в налучкването на имена.
Докато вървях обратно към колата, си мечтаех пожеланието ѝ да се сбъдне.
Двайсет и пета глава
На сутринта на пети август останах при Сейди, докато не я сложиха на болничната количка, за да я отведат в операционната. Доктор Елъртън вече беше там заедно с толкова много лекари, че спокойно можеха да изиграят баскетболен мач. Очите на Сейди блестяха от упойката.
— Пожелай ми късмет.
Наведох се и я целунах.
— Желая ти всичкия късмет на света.
Три часа по-късно я върнаха (дълбоко заспала и похъркваща) в стаята — същата болнична стая с онази картина на стената и преносимата тоалетна чиния в ъгъла. Лявата половина на лицето ѝ беше покрита с нова превръзка. Ронда Макгинли, сестрата с рамене на ръгбист, ми позволи да остана още малко, което си беше сериозно нарушение на правилата. Часовете за посещение се спазваха далеч по-стриктно в Страната на миналото. Освен ако не си спечелил симпатиите на старшата сестра.
— Как си? — попитах, поемайки ръката ѝ в своята.
— Малко ме боли. И ми се спи.
— Тогава си поспи, скъпа.