Не се притеснявах, че Де Мореншилд ще ме погледне и ще подхвърли: „Не съм ли ви виждал преди?“, онова, което исках, беше да не разпознае „Джон Ленън“ впоследствие. Според това колко майсторски си изиграех картите, по-късно можеше отново да навестя руския имигрант. В подобен случай изненадата щеше да е от ключово значение.
Първо залепих мустаците. Бяха доста гъсти и заприличах на герой от уестърн с Джон Уейн. Сетне дойде ред на грима, който нанесох както на лицето, така и върху ръцете си, за да придобият малко „фермерски“ тен. Сложих си очилца с рогови рамки, но без диоптри. За миг се замислих дали да боядисам косата си, но после си казах, че така ще заприличам на Джон Клейтън, което ми се стори недопустимо. Нахлупих бейзболна шапка, после се огледах и едва се познах.
— Никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително — заявих на непознатия от огледалото. — Включително и по погрешка. Ясен ли съм?
Непознатият кимна, но очите му останаха студени и непроницаеми.
Последното, което направих преди тръгване, беше да взема револвера от рафта в килера и да го пъхна в джоба си.
Отидох на изоставения паркинг в края на Мерседес Стрийт двайсет минути преди уречения час, ала Де Мореншилд вече беше там. Помпозният му кадилак беше паркиран с обърната към тухлената стена на склада „Монтгомъри Уорд“ задница. Това означаваше, че се притеснява. Чудесно.
Огледах се наоколо, сякаш очаквах да видя подскачащи на въже момичета, ала от тях, естествено, нямаше и следа. Най-вероятно спяха и сънуваха как Чарли Чаплин из цяла Франция пътува, за да гледа как мадамите танцуват.
Спрях колата си до „яхтата“ на Де Мореншилд, свалих стъклото, подадох навън лявата си ръка и му дадох знак с показалец да дойде при мен. В продължение на секунда-две той си остана на мястото, сякаш се колебаеше дали да се приближи. В крайна сметка обаче слезе от кадилака. Със задоволство отбелязах, че от наперената му походка няма и помен. Не го бях виждал толкова плах и боязлив. Това също бе чудесно. Той държеше папка. Като гледах колко е плоска, вътре едва ли имаше нещо кой знае какво. Надявах се, че не крие нищо зад нея. В противен случай и двамата щяхме да се разтанцуваме и едва ли щеше да се размине без пострадали.
Той отвори вратата, надвеси се над мен и каза:
— Надявам се, че няма да ме застреляте, нали?
— Няма — изсумтях аз, надявайки се, че звуча отегчено. — Ако бях от ФБР, тревогата ви щеше да е съвсем основателна, обаче не съм и вие добре го знаете. Имали сте вземане-даване с нас и преди. — Силно се надявах, че по този въпрос Ал не грешеше.
— Колата подслушва ли се? Ами вие? Имате ли „бръмбари“?
— Ако внимавате какво говорите, няма защо да се тревожите за това. Хайде, качвайте се.
Той се намести на седалката до мен и затвори вратата.
— По отношение на петролните сделки…
— Ще обсъдите тази тема в друго време, с други хора. Петролът не ми е специалността. Моята работа е да се занимавам с хора, които се държат неблагоразумно, а вашите отношения с Осуалд бяха доста неблагоразумни.
— Бях любопитен, това е всичко! Той първо успя да емигрира в Русия, след което емигрира обратно в САЩ! Просто един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават! Освен това… — той прочисти гърлото си — имам приятел, който иска да спи с жена му.
— Наясно сме — подхвърлих, сещайки се за Баухе, който беше просто поредният „Джордж“ в очевидно безкрайния парад. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да избегна това „ехо“ от миналото. — Най-вече искам да се уверя, че действително нямате нищо общо с неуспелия атентат срещу генерал Уокър.
— Ето, прегледайте това. Взех го от бележника на жена си.
Той отвори папката и извади единствения лист, който беше вътре. Взех го и го доближих до лампичката на тавана на шевролета, надявайки се, че тенът ми няма да изглежда бутафорен, какъвто си беше. От друга страна, имаше ли някакво значение? Де Мореншилд навярно щеше да го възприеме като поредната конспирация на рицарите на плаща и кинжала.
Листът се оказа изрезка от вестник „Морнинг Нюз“ от дванайсети април. Знаех коя е рубриката: нямаше да е пресилено да се каже, че „ИЗ ГРАДА“ вероятно беше четена от жителите на Далас с по-голям интерес, отколкото всички световни и национални новини, взети заедно. Де Мореншилд бе използвал червено мастило, за да огради в кръгче краткия светски репортаж в долната част на страницата. Текстът бе придружен и от фотография; просто нямаше начин да сбъркаш двамата съпрузи. Джордж беше със смокинг, усмивката му разкриваше умопомрачително количество зъби, досущ клавиши на пиано, а деколтето на Жана беше толкова дълбоко, че нямаше нищо изненадващо в задълбочения интерес, с който третият човек на масата го наблюдаваше. И тримата бяха вдигнали чаши за шампанско.