— Така ли мислите? След петнайсетина години в класната стая бих казал, че по-скоро наблюдават поведението на възрастните и правят точно обратното.
— Сигурна съм, че можем да проведем забележителна дискусия по отношение на вашите възгледи за тийнейджърската психология, господин Амбърсън, ала не поради тази причина трябва да говоря с вас, колкото и неудобно да се чувствам. — Не изглеждаше да се чувства неудобно. — Ако живеете в грях с госпожица Дънхил…
— Грях — повторих замислено. — Интересна дума. Исус казва, че този, който се мисли за безгрешен, трябва да хвърли първия камък. Вие за такава ли се смятате, госпожо Калтроп?
— Не аз съм обект на този разговор.
— Но лесно можете да станете. И като начало бих поразпитал тук-там за незаконороденото дете, което сте изоставили преди време…
Тя се отдръпна назад толкова рязко, сякаш я бях зашлевил. Още малко и гърбът ѝ щеше да се опре в тухления зид на бакалницата. Направих две крачки към нея, стискайки машинално пакетите с покупки в ръцете си.
— Намирам държанието ви за противно и оскърбително. Ако все още преподавахте, щях да ви…
— Сигурен съм, че щяхте, но вече не преподавам, така че по-добре ме чуйте внимателно. Доколкото ми е известно, сте родили дете, когато сте били на шестнайсет и сте живеели в Суитуотър Ранч. Не знам дали бащата е бил някой от съучениците ви, случаен скитник или собственият ви баща…
— Вие сте отвратителен!
Така си беше. Ала понякога е толкова приятно да се държиш така!
— Не ме е грижа от кого сте забременели; грижа ме е само за Сейди, която премина през повече страдания и болка, отколкото вие сте преживели за целия си живот. — Вече я бях притиснал плътно до тухлената стена. Тя беше вдигнала глава към мен и очите ѝ блестяха от ужас. В друго време и на друго място навярно бих я съжалил. Но не и сега. — Ако кажете и една дума за Сейди — на когото и да било — ще направя всичко възможно, за да разбера къде е сега това ваше дете, след което ще раздухам историята из целия град. Разбрахте ли ме?
— Махнете се от мен? Пуснете ме да мина!
— Разбрахте ли ме?
— Да! Да!
— Добре. — Отстъпих назад. — Живейте си живота, госпожо Калтроп. Подозирам, че е бил доста сивичък, откакто сте навършили шестнайсет. Натоварен — може би да, тъй като надничането в хорското бельо е сериозна работа, — но вие сте си го избрали. Така че си живейте живота и ни оставете ние да си живеем нашия.
Тя се запромъква покрай тухлената стена по посока на паркинга зад магазина. Изпъкналите ѝ очи бяха вторачени в мен.
Постарах се да изпиша възможно най-приятната усмивка на лицето си.
— Преди този разговор да се превърне в нещо, което никога не се е случвало, искам да ви дам един съвет, малка госпожо. Идва направо от сърцето ми. Обичам тази жена, така че по-добре не закачайте един влюбен мъж. Ако продължавате да ровите около мен или Сейди, ще направя всичко възможно, за да съжалявате горчиво впоследствие. Най-чистосърдечно ви го обещавам.
Тя не издържа и хукна към паркинга. Тичаше доста непохватно; личеше си, че от доста време не бе превишавала темпото на самодоволната си походка. С кафявата си, дълга до глезените пола, чорапи в телесен цвят и груби кафяви обувки изглеждаше като живо олицетворение на епохата. Косата ѝ се изплъзваше от хватката на кока ѝ. Бях почти сигурен, че някога я е носела пусната, както мъжете обичат да виждат жените, ала това време безвъзвратно бе застинало някъде далеч назад.
— Пожелавам ви приятен ден! — извиках подире ѝ.
Сейди влезе в кухнята, докато нареждах покупките в хладилника.
— Доста се забави. Разтревожих се за теб.
— Заприказвах се. Нали знаеш как е в Джоди. Все се намира някой, който иска да убие времето в приказки…
Тя се усмихна. Лицето ѝ вече реагираше много по-естествено на опънатите мускулчета.
— Много си сладък.
Благодарих ѝ и ѝ казах, че тя също е сладка. Зачудих се дали Калтроп щеше да говори с Фред Милър — другият член на училищното настоятелство, който се смяташе за пазител на градския морал. Вероятно не. И не само защото знаех за младежкото ѝ прегрешение; просто бях успял да я изплаша. Беше проработило с Де Мореншилд и беше проработило и с нея. Да плашиш хората си е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.
Сейди се приближи до мен и ме прегърна.
— Какво ще кажеш за един уикенд на бунгалата в Кендълуд преди започването на новата учебна година? Както в старите дни? Предполагам, че предложението е доста дръзко за Сейди, не мислиш ли?