— Осуалд е имал друга мишена преди Кенеди? — Това не го знаех, но все пак всичките ми сведения за покушението на Кенеди идваха от филма на Оливър Стоун. Така или иначе, Ал не ме удостои с отговор. Беше набрал инерция.
— Ами Виетнамската война? Политиката на Джонсън доведе до непрестанно ескалиране на военните действия. Спор няма, че Кенеди подкрепяше Студената война, но Джонсън не се спря дотам. И той страдаше от същата мания за величие като Буш, който се изправи пред камерите и рече: „Да ви видим колко можете.“ Кенеди размисли. Джонсън и Никсън — не. Благодарение на тях загубихме почти шейсет хиляди американски войници във Виетнам. Северен и Южен Виетнам загубиха милиони. Дали броят на жертвите ще е чак толкова голям, ако Кенеди не умре в Далас?
— Не зная. Нито пък ти, Ал.
— Вярно, но доста се позапознах с новата американска история и смятам, че шансовете ситуацията да се подобри при спасяването му са доста стабилни. А и нищо не губим. Ако работите се объркат, връщаш всичко постарому. Все едно да изтриеш мръсна думичка от дъската.
— А може и да не успея да се върна в настоящето, така няма и да узная как съм се справил.
— Глупости. Млад си. Стига да не те прегази такси или да получиш инфаркт, ще живееш достатъчно дълго, че да видиш как ще се развият събитията.
Помълчах замислен, със забоден в скута си поглед. Ал не ме прекъсна. След малко вдигнах глава.
— Сигурно си прочел доста за покушението и за самия Осуалд.
— Всичко, до което можах да се докопам, друже.
— Убеден ли си, че е негово дело? Защото битуват около хиляда конспиративни теории. Дори на мен ми е известно. Какво ще стане, ако се върна и го спра, а някой друг гръмне Кенеди от Тревистия хълм, или както там му се викаше?
— Тревистата могила. И съм почти категоричен, че е бил Осуалд и е действал сам. Конспиративните теории поначало са доста пресилени, а и повечето са били опровергани през годините. Според една от тях например стрелецът не е бил Осуалд, а някой, който приличал на него. През 1981 ексхумираха тялото и му направиха ДНК тест. Той си е бил. Хиената му с хиена. — Направи пауза и после добави: — Срещал съм се с него.
Ококорих се насреща му.
— Невъзможно!
— О, да. Даже разменихме няколко думи. Случи се във Форт Уърт. Двамата с Марина — съпругата му, рускиня — гостуваха на брата на Осуалд. Ако Лий изобщо някога е обичал някого, то това е брат му Боби. Бях се облегнал на един телефонен стълб близо до дъсчената ограда около двора на Боби Осуалд, пушех и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми сигурно блъскаше с двеста удара в минута. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше на ръце дъщеря им Джун. Спящо дребосъче на по-малко от годинка. Ози беше с бежови панталони и колежанска риза с протрита яка. Панталоните бяха с ръб, но мръсни. Отказал се беше от войнишката подстрижка, но косата му още не беше пораснала. А Марина — леле, майко, какво парче само! Тъмна коса, светлосини очи, перфектна кожа. Прилича на кинозвезда. Ако се заемеш с това, сам ще видиш. Докато вървяха по алеята, тя му каза нещо на руски. Той ѝ отвърна. Усмихваше се, но най-неочаквано я бутна. Тя едва не падна. Детенцето се събуди и заплака. През цялото това време усмивката не слезе от лицето на Осуалд.
— И ти си присъствал на тази сцена. Видял си я с очите си. Видял си него. — Въпреки че и аз самият бях посетил миналото, разумът ми продължаваше да настоява, че цялата тази история е или заблуждение, или направо безочлива лъжа.
— Да. Марина излезе през вратата и мина покрай мен с наведена глава, притискайки бебето към гърдите си. Все едно, че ме нямаше. Но той дойде право до мен, застана толкова близо, че можех да подуша одеколона, с който се опитваше да прикрие миризмата на потта си. Носът му беше покрит с черни точки. Ако се съдеше по дрехите му — и износените обувки с цъфнали пети — беше беден като църковна мишка, но погледнеш ли го в лицето, веднага разбираш, че не това е от значение. Не и за него самия. Той се мислеше за голяма работа.
Ал се позамисли и заклати глава.
— Не, поправка. Знаеше, че е голяма работа. Само чакаше и останалият свят да го проумее. И така, стоим с него лице в лице — на една ръка разстояние и, повярвай, мина ми през ума…
— Защо не го направи? Защо не го удуши или не го гръмна?