— Ами, зависи — усмихнах се и я взех в обятията си. — За мръснишки уикенд ли говорим?
Лицето ѝ поруменя, с изключение на областта около белега. Там плътта си оставаше бледа.
— Абсолютно мръснишки, сеньор!
— Тогава колкото по-скоро, толкова по-добре.
Всъщност уикендът не беше никак мръснишки, освен ако не смятате — подобно на Джесика Калтроп, — че правенето на любов е нещо мръснишко. Вярно е, че прекарахме доста време в леглото. Но също така прекарахме доста време и извън него. Сейди се оказа неуморна в горските преходи и по време на един от тях открихме голяма полянка, скрита зад склона на едно от възвишенията зад Кендълуд. Цялата бе отрупана с прекрасни диви цветя, навярно последните за късното лято. Именно там прекарахме по-голямата част от съботния следобед. Сейди знаеше имената на много от тях — испански кинжал, бодлив мак, птича юка, — ала за други само клатеше безмълвно глава и се навеждаше, за да вдъхне аромата им (когато имаше такъв). Разхождахме се, сплели ръце, високите треви шумоляха в дънките ни, а в тексаското небе над нас се рееха големи облаци с пухкави краища. Духаше прохладен свеж ветрец и не се долавяше никакъв мирис на нефт от многобройните рафинерии. На билото на хълма се обърнахме и погледнахме назад. Бунгалата изглеждаха малки и незначителни насред обраслата с дървета прерийна шир, а пътят се виеше като развят от вятъра вимпел.
Сейди приседна, сгъна колене, положи брадичка върху тях и обгърна глезените си с ръце. Настаних се до нея.
— Искам да те питам нещо… — изрече унесено тя.
— Давай.
— Не става въпрос за… света, от който идваш… в момента би ми дошло малко в повече да мисля за това. Отнася се за човека, когото си дошъл да спреш. Онзи, за когото ми каза, че щял да убие президента.
Замислих се.
— Въпросът е доста деликатен, скъпа. Помниш ли, като ти казах, че се намирам ужасно близо до голяма машина с остри зъби?
— Да…
— Та тогава май ти казах, че няма да ти позволя да си до мен, докато се боря с тази машина. Вече ти разкрих повече, отколкото възнамерявах, и навярно повече, отколкото би трябвало да ти споделя. Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му. А аз не искам да пострадаш.
— Вече пострадах — промълви тя.
— И искаш да разбереш дали вината е моя?
— Не, скъпи. — Тя погали бузата ми. — Естествено, че не.
— Е, не е изключено да е и заради мен, поне донякъде… Има едно нещо, наречено „ефектът на пеперудата“… — Загледах се към склона, където стотици пеперуди се носеха над тревата, сякаш за да илюстрират казаното от мен.
— Знам какво е — рече Сейди. — Има един разказ на Рей Бредбъри на тази тема.
— Наистина ли?
— Да, казва се „Гръмна гръм“. Много хубав разказ, но и доста страшничък… Но Джейк… Джони не беше добре дълго преди да се появиш на сцената. Аз самата го напуснах доста време преди да те срещна… И ако не беше ти, сигурно в животи ми щеше да се появи някой друг мъж. Сигурна съм, че нямаше да е мил като теб, но аз нямаше откъде да го знам, нали така? Времето е дърво с ужасно много разклонения.
— Какво искаш да узнаеш за онзи човек, Сейди?
— Най-вече защо просто не се обадиш на полицията — анонимно, естествено, — и не им съобщиш за заплахата.
Откъснах стръкче трева и замислено го задъвках. Първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше казаното от Де Мореншилд на паркинга зад склада: „Той е един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават.“
Да, това бе добра преценка. Лий беше успял да духне от Русия, когато му беше дотегнало да живее там; щеше да съумее да избяга и от книгохранилището след стрелбата по президента, въпреки почти незабавната реакция на ченгетата и хората от „Сикрет Сървис“. И как нямаше да реагират незабавно, при положение че толкова много хора бяха видели точно откъде се стреля.
Лий щеше да бъде разпитан под дулата на оръжията в кафенето на втория етаж още преди умиращият Кенеди да е бил откаран в болницата „Паркланд“. Полицаят, провел разпита, впоследствие ще си спомни, че младият мъж се е държал благоразумно и убедително. След като някогашният надзирател Рой Трули, при когото Осуалд е работил, заявил, че напълно гарантира за него, полицаят оставил Ози Заека да си тръгне и се качил на горните етажи, за да потърси стрелеца. И ако не се беше натъкнал на патрулния полицай Типит, Лий като нищо можеше да остане извън полезрението на властите в продължение на дни или даже седмици.