— Сейди, даласките полицаи ще шокират целия свят с некадърността си. Трябва да съм пълен хахо, за да им се доверя. Не е изключено дори да не предприемат нищо при подаване на анонимен сигнал…
— Но защо? Как така няма да направят нищо?
— Защото в момента въпросният тип даже не е в Тексас и няма никакво намерение да се връща тук. Все още планира да емигрира в Куба.
— В Куба? Защо точно в Куба?
Поклатих глава.
— Няма никакво значение, понеже това няма да се случи. Ще се върне в Далас, при това без да има някаква конкретна идея за атентат срещу президента. Той дори не знае, че Кенеди ще идва в Далас. Самият Кенеди също не го знае, защото пътуването още не е планирано.
— Но ти го знаеш.
— Да.
— Защото във времето, от което идваш, всичко това е описано в историческите книги.
— В общи линии, да. За детайлите ми помогна един приятел, който ме изпрати тук. Някой ден, когато всичко това приключи, ще ти разкажа всичко, но не сега. Не и докато машината с острите зъби работи на пълна мощност. Важното е следното: ако полицията разпита атентатора преди средата на ноември, той ще създаде впечатление на невинен, защото е невинен. — Пореден пухкав облак премина над нас, понижавайки температурата с няколко градуса. — От всичко, което знам, той може да не е взел категорично решение чак до момента, в който ще натисне спусъка.
— Говориш така, сякаш вече се е случило — отбеляза учудено тя.
— В моя свят се е случило.
— Какво толкова важно ще се случи в средата на ноември?
— На шестнайсети цял Далас ще научи от вестник „Морнинг Нюз“, че кортежът на Кенеди ще премине по главната улица. Ли… онзи тип ще прочете това и ще открие, че колоната от автомобили ще мине точно покрай мястото, където работи. Навярно ще сметне това като знак от Всевишния. Или по-скоро от духа на Карл Маркс.
— Къде точно ще работи?
Отново поклатих глава. Не беше безопасно за нея да го узнава. Макар че като се замислех, нищо от това не беше безопасно. Обаче (споменавал съм го и преди, но си заслужава да го напомня) беше невероятно облекчение да споделиш дори някаква част пред друг човек.
— Ако полицаите поговорят с него, не е изключено да го постреснат и да го накарат да се откаже от плановете си…
Сейди беше права, ала рискът беше твърде голям. Вече бях поел един по-малък риск с разговора с Де Мореншилд, обаче аристократът отчаяно искаше онези петролни сделки. Освен това не просто го бях изплашил, а направо му бях изкарал шибаните ангели. Бях почти сигурен, че ще си държи езика зад зъбите. Лий, от друга страна…
Поех ръката на Сейди в своята.
— Точно сега, в този конкретен момент мога да предскажа с абсолютна точност къде ще отиде въпросният човек, както бих могъл да кажа къде ще иде един влак, понеже не може да напусне релсите си. Ала веднъж намеся ли се в играта, всички залози падат.
— Ами ако ти самият поговориш с него?
В съзнанието ми изплува кошмарна картина. Видях как Осуалд казва на ченгетата: „Идеята ми бе подхвърлена от човек на име Джордж Амбърсън. Ако не беше той, никога нямаше да ми хрумне.“
— Не мисля, че това ще има ефект, скъпа.
Тя понижи глас:
— Ще трябва ли да го убиеш?
Не ѝ отговорих. Което на практика си беше своего рода отговор.
— И действително знаеш, че това ще се случи.
— Да.
— По същия начин, както знаеш и че Том Кейс ще победи в боксовия мач на двайсет и девети.
— Да.
— Макар и всички, които разбират от бокс, да смятат, че Тайгър ще го размаже.
Усмихнах се.
— Някой май е чел спортните страници.
— Да, прочетох ги. — Тя взе стръкчето трева от устата ми и го пъхна в своята. — Никога не съм била на професионална боксова среща. Искаш ли да те придружа?
— Имай предвид, че не е съвсем на живо. Ще я дават на нещо като голям телевизионен екран.
— Знам. Е, ще ме вземеш ли?
Тази вечер в „Далас Аудиториум“ имаше много хубави жени, но въпреки това Сейди беше като магнит за изпълнените с възхищение погледи. Беше се подготвила добре за случая, но и най-добрият грим на света можеше само да поприкрие пораженията върху лицето ѝ, а не да ги заличи напълно. Роклята ѝ обаче уравновесяваше нещата. Беше с дълбоко овално деколте и перфектно очертаваше извивките на жената, която я носеше. Най-ефектното попадение обаче беше шапката с периферия, която Елън Докърти ѝ даде, след като Сейди ѝ каза, че съм я помолил да дойде с мен на мача. Тя беше пълно копие на шапката, носена от Ингрид Бергман в последната сцена на филма „Казабланка“. Леко накривена, тя подчертаваше по невероятен начин лицето ѝ… Естествено, беше накривена наляво, за да хвърля дълбока триъгълна сянка върху наранената ѝ страна. Едва ли някой професионален гримьор би могъл да постигне по-добър резултат. Когато Сейди излезе от спалнята и ме попита как изглежда, най-искрено ѝ заявих, че е съвършена. Облекчението, което се изписа на лицето ѝ, в съчетание с искрящата възбуда в погледа ѝ, ми разкриха, че долавя истинността на думите ми и прекрасно съзнава, че не го казвах само за да се почувства добре.