— Не разбирам нищо от футбол, а пък мачовете между „Доджърс“ и „Янките“ хич не ме интересуват. Подайте ми този плик.
Фрати се подчини.
— Беше ми приятно да се запознаем — казах и си излязох. Усещах как очите на двамата прогарят дупки в гърба ми и изпитах доста неприятно чувство на déjà-vu. Не можех да определя точно защо. Качих се в колата си, надявайки се, че никога вече няма да ми се наложи да идвам в тази част на Форт Уърт. Или пък на Грийнвил Авеню в Далас. Както и че няма да залагам отново при букмейкъри на име Фрати.
Това ми бяха трите желания и всичките се сбъднаха.
Следващото място, където се отбих, беше Уест Нийли Стрийт номер 214. Бях се обадил на хазяина си, за да му съобщя, че август ще ми бъде последният месец в това жилище. Той се опита да ме разубеди и изтъкна, че не е никак лесно да се намерят съвестни и добри наематели като мен. В общи линии това си беше съвсем вярно — ченгетата не ме бяха навестявали нито веднъж, макар че бяха като абонирани за този проблемен квартал, — обаче подозирах, че същинската причина е друга. Твърде много апартаменти, твърде малко наематели… Очевидно Далас изживяваше поредната си криза.
По пътя се отбих в банка „Фърст Корн“ и попълних сметката си с двете хилядарки на Фрати. И добре че го сторих. Впоследствие — доста по-късно — осъзнах, че ако не го бях направил, със сигурност щях да остана без тях.
Планът ми беше да проверя четирите стаи за някакви вещи, които може да съм забравил, като удостоя с по-сериозно внимание онези мистични точки под възглавниците, леглото и в дъното на чекмеджетата, които имат свойството да привличат с неустоима сила разните му там дреболии. И, естествено, да взема своя колт полис спешъл. Щеше да ми трябва за Лий. Вече бях абсолютно убеден в необходимостта от физическото му ликвидиране. Възнамерявах да действам веднага щом се върнеше в Далас. Междувременно не исках да оставям каквито и да е следи от Джордж Амбърсън след себе си.
Докато карах към Нийли, онова усещане — все едно съм впримчен в ехокамерата на времето — стана още по-натрапчиво. Не преставах да си мисля за двамата Фрати; съпругата на единия се казваше Марджъри, а другият имаше дъщеря на име Уанда.
Марджъри: Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?
Уанда: Това залагане ли е?
Марджъри: Аз съм Джей Едгар Хувър, синко.
Уанда: Самият Къри, началник на Даласката полиция.
И какво от това? Това си беше ехото и нищо друго. Стремежът към хармония. Просто страничен ефект от пътешествията във времето.
Въпреки всичко някъде в затънтените кътчета на съзнанието ми отекваше алармен звънец, който зазвуча забележимо по-силно, когато завих по Нийли Стрийт. Историята се повтаря, миналото се стреми към хармония и може би досадното натрапчиво усещане беше породено именно от тези неща… ала в случая определено имаше и нещо друго. Щом свих по алеята на къщата, където Лий бе изложил своя недоизпипан план за убийството на генерал Едуин Уокър, наистина чух онзи алармен звънец. Защото се намираше съвсем наблизо. И буквално пищеше в ушите ми.
По време на боксовия мач Акива Рот беше сред публиката в „Далас Аудиториум“, ала не беше сам. Компания му правеше онази кукличка с пелерината от норка и тъмните очила в стил Грета Гарбо. Август в Далас не беше кой знае колко подходящ за кожена пелерина, но пък залата беше с климатична инсталация, а и — както казваха в моето време — понякога просто ти се иска да се изфукаш.
„Махни тъмните очила. Махни пелерината от норка. Какво остава?“
За секунда останах напълно неподвижен в колата, заслушан в цъкането на охлаждащия се двигател. Нищо не ми хрумваше. После осъзнах, че ако заменя пелерината с моряшка блуза, ще видя Уанда Фрати.
Чаз Фрати от Дери бе изпратил Бил Търкот след мен. Навремето тази мисъл ми беше минала през главата… а аз така и не я удостоих с нужното внимание. Голяма грешка.
Кого беше изпратил Франк Фрати от Форд Уърт подпре ми? Е, нямаше начин да не познава Акива Рот от „Фърст Файненшъл“; все пак Рот беше гаджето на дъщеря му…
Изведнъж ми се прииска револверът да ми беше под ръка. Трябваше ми точно тук и сега.
Изскочих от шевролета и взех на бегом стълбите, стиснал ключовете за апартамента в ръка. Тъкмо се суетях пред вратата, когато един пикап тип „баничарка“ изрева откъм ъгъла на Хейнс Авеню и се закова пред номер 214.
Огледах се. Не видях жива душа. Улицата пустееше. Когато ти трябва помощ, наблизо никога няма случайни минувачи, към които да се обърнеш. Да не говорим за ченгета.