„Сигурно даже не е зареден“ — мина ми през ума, докато се навеждах да го вдигна. Лявото ми коляно нададе агонизиращ писък и окончателно се предаде. Строполих се на пода и болката в долната част на корема ми отново ме раздра. Пресегнах се, доколкото ми позволяваха силите, и докопах револвера. Превъртях барабана. В крайна сметка се оказа зареден. Даже нямаше празно гнездо. Пъхнах го в джоба си и се опитах да изпълзя обратно в кухнята, ала коляното ме болеше твърде силно. Главоболието също се засилваше; тъмните му пипала се разпростираха от тила ми, обхващайки целия ми череп.
В крайна сметка стигнах до леглото, влачейки се по корем. Щом се озовах там, се надигнах с помощта на десните си ръка и крак. Левият все още ме държеше, но за нищо на света не можех да го сгъна в коляното. Трябваше да се махна оттук, при това възможно най-скоро.
Сигурно съм изглеждал като Честър от уестърнсериала „Димящо дуло“, докато се придвижвах бавно през спалнята и кухнята. След цяла вечност успях да се добера до входната врата, която зееше широко отворена, а около ключалката стърчаха трески. Дори си спомням как в съзнанието ми изплува репликата: „Господин Дилън, господин Дилън, беда е сполетяла Лонгбранч!“
Криво-ляво успях да изляза на верандата, вкопчил в парапета пръстите на дясната си ръка, и да се спусна до пътечката. Стъпалата бяха само четири, ала при преодоляването на всяко едно от тях в черепа ми сякаш се забиваха пирони. Имах чувството, че започвам да губя периферното си зрение. Опитах се да завъртя глава, за да видя шевролета си, но вратът ми отказа да съдейства. В края на краищата се наложи да се обърна с цялото си тяло и когато колата се появи в полезрението ми, осъзнах, че шофирането щеше да е невъзможно. По дяволите, дори отварянето на дясната врата и пъхането на колта в жабката щеше да е невъзможно; представях си какво цунами от изпепеляваща болка щеше да се надигне при навеждането ми.
Бръкнах в джоба си, извадих трийсет и осемкалибровия револвер и се върнах на верандата. С голяма мъка набутах оръжието под стълбите. Надявах се, че няма да го открият там. После се обърнах и закрачих бавно по пътечката. „С бебешки стъпки — инструктирах се наум, докато напредвах към улицата. — С малки бебешки стъпчици.“
Две хлапета караха велосипеди. Опитах се да им кажа, че имам нужда от помощ, но единственото, което излезе от подутата ми уста, беше нещо от сорта на: „хххаххх“. Те само се спогледаха, натиснаха по-енергично педалите и профучаха покрай мен.
Обърнах се надясно (стремително подуващото се коляно превръщаше идеята да поема наляво в едно от най-ужасните неща на света) и се затътрих по тротоара. Зрителното ми поле продължаваше да се стеснява; струваше ми се, че се взирам през цев на пушка или някаква тръба. За момент в паметта ми изникна рухналият комин в двора на стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери.
„Трябва да си довлачиш задника до Хейнс Авеню — казах си аз. — Там трафикът ще бъде по-оживен. Пробвай се да се добереш поне дотам.“
Но дали наистина се движех в правилната посока? Ами ако всъщност се отдалечавах от Хейнс? Видимият свят се бе ограничил до малка окръжност с диаметър петнайсет сантиметра. Имах усещането, че черепът ми се пропуква, а във вътрешностите ми бушува горски пожар. Движех се като насън, на забавен каданс, а плочките на тротоара ми изглеждаха меки като пух.
Преди да изгубя съзнание, нещо ме удари. Нещо твърдо и по всяка вероятност метално. Малко след това някакъв дрезгав глас, чийто източник сякаш се намираше на петнайсет километра над главата ми, извика:
— Хей, ти! Хей, момче! Какво ти има?
Обърнах се. Движението изцеди и последните ми сили, но в крайна сметка успях да се справя. Над мен се бе навела онази възрастна жена, нарекла ме страхливец, когато отказах да се намеся в кавгата между Лий и Марина. Би трябвало да е било през въпросния августовски ден, понеже — без значение колко беше горещо — старицата отново носеше розовата си фланелена нощница и подплатеното яке отгоре. И може би защото вълненията покрай боксовия мач все още бяха твърде скорошни в съзнанието ми, щръкналата ѝ коса ми напомни не толкова за Елза Ланчестър, колкото за Дон Кинг. Беше ме бутнала с един от предните крака на проходилката си.