— Госпожа Ели ми позволи да остана на непълен работен ден. Засега ме устройва, а когато замина с теб… ако заминем… предполагам, тогава ще реша какво да правя по-нататък.
Тя отмести погледа си от мен и малко нервно се опита да си запали цигара. Докато я гледах колко време се мъчи да запали клечката, осъзнах нещо недотам окуражаващо; Сейди все още имаше съмнения. Бях предсказал мирния изход на Карибската криза, бях познал, че Дик Тайгър ще падне в петия рунд… ала въпреки всичко съмненията продължаваха да я измъчват. Не я обвинявах. Ако бях на нейно място, вероятно и аз щях да се държа по същия начин.
После изведнъж лицето ѝ се оживи.
— Обаче си имам страхотен заместник! Обзалагам се, че можеш да се сетиш кой е той!
Усмихнах се.
— Да не би да е… — Името му беше на върха на езика ми. Виждах го в съзнанието си — обветреното му, загоряло лице, каубойската шапка, тясната вратовръзка… И дотам. Болките отново плъзнаха в задната част на главата ми — около мястото, където се беше ударила в паркета… Но какъв паркет, в коя къща? Беше непоносимо изнервящо да не мога да си спомня.
„Кенеди пристига след десетина дена, а аз не мога да се сетя за шибаното име на този възрастен мъж!“
— Опитай, Джейк!
— Опитвам се — натъртих. — Опитвам се, Сейди!
— Почакай малко. Хрумна ми нещо.
Тя внимателно постави димящата си цигара в един от улеите на пепелника, след което се изправи, отиде до вратата и я затвори след себе си. Сетне я отвори и заговори с глас, който беше едновременно дрезгав и дълбок:
— Как си днеска, синко? Хапна ли нещичко?
Възрастният мъж, за чието име не можех да се сетя, неизменно ме приветстваше с тези думи при всяко свое посещение.
— Дийк! — възкликнах. — Дийк Симънс! Беше женен за госпожа Мими, ала тя почина в Мексико. Присъствах на церемонията в нейна памет.
От главоболието нямаше и следа. Бе изчезнало, просто ей-така!
Сейди изръкопляска и се хвърли в обятията ми. Отдадохме се на продължителна и страстна целувка.
— Виждаш ли? — усмихна се тя, когато отделихме устни. — Можеш да се справиш. Все още не е твърде късно. Как е името му, Джейк? Как се казва онзи откачен негодник?
Обаче колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.
На шестнайсети ноември „Таймс Хералд“ публикува маршрута, по който щеше да мине президентският кортеж. Началото му беше при Полето на любовта, а краят — при „Трейд Март“, където Кенеди щеше да говори пред Гражданския съвет на Далас и поканените от тях гости. По програма той трябваше да поздрави в речта си както Центъра за следдипломни изследвания, така и самия Далас за икономическия му възход през последното десетилетие. Вестникът обаче услужливо напомняше, че истинската причина за визитата е сто процента политическа. Тексас бе гласувал за Кенеди през 1960 година, но перспективите за шейсет и четвърта изглеждаха доста обезсърчаващи въпреки присъствието на „нашето момче“ от Джонсън Сити в отбора. Циниците продължаваха да наричат вицепрезидента „Свлачището Линдън“ — намек за повторния му опит да влезе в Сената през 1948, когато спечелва с осемдесет и седем гласа в повече срещу бившия губернатор — републиканеца Куки Стивънсън. Това си беше почти древна история, ала устойчивостта на прозвището красноречиво свидетелстваше за смесените чувства, които тексасците изпитваха към него. Задачата на Джон Кенеди — и на Джаки естествено — беше да помогнат на Свлачището Линдън и губернатора на Тексас (който се падаше и ръководител на предизборната кампания на Джонсън) Джон Конъли да си върнат поддръжниците.
— Я погледни тук! — изкара ме от унеса ми Сейди, докато проследяваше с показалец маршрута на кортежа. — Колко много са високите сгради от двете страни на главната… Да не говорим за Хюстън Стрийт… Твоят човек някъде тук ли ще се притаи? Как смяташ?
Почти не я слушах, защото бях забелязал нещо друго.
— Виж, Сейди, кортежът ще мине по булевард „Търтъл Крийк“!
Очите ѝ засияха.
— Там ли ще се случи?
Поклатих колебливо глава. Навярно не, ала знаех нещичко за въпросния булевард и то бе свързано с човека, когото бях дошъл да спра. Докато разсъждавах над това, нещо изплува на повърхността.
— Той ще скрие пушката и по-късно ще се върне за нея.
— Къде ще я скрие?
— Няма значение, понеже тази част вече се е случила. Тази част е в миналото. — Закрих лицето си с длани, защото светлината в стаята изведнъж ми се стори болезнено ярка.
— Стига си мислил за това сега — рече ми тя и премести вестника настрани. — Отпусни се, или пак ще получиш някое от онези главоболия и ще се наложи да гълташ хапчетата, които те правят страшно сънлив.