— Да — въздъхнах. — Знам.
— Трябва ти кафе. Силно кафе.
И тя отиде в кухнята, за да го приготви. Когато се е върнала, аз вече съм спял. Спах в продължение на три часа и сигурно щях да остана в Страната на сънищата още по-дълго, ако Сейди не ме беше разтърсила.
— Кое е последното нещо, което си спомняш от идването си в Далас?
— Нямам никакъв спомен.
— Къде отседна? В някой хотел? Или мотел? А може би си взел стая под наем?
За момент в съзнанието ми сякаш изплува смътен спомен за някаква сграда с множество прозорци. Имаше ли портиер, или нямаше? После изчезна също тъй внезапно. Главоболието ми започна да се усилва.
— Не знам. Единственото, което помня, е как пресичам междущатската граница по шосе номер 20 и виждам някаква реклама на барбекю. Това обаче бе на километри от Далас.
— Знам, но няма смисъл да се връщаме чак дотам, понеже ако си карал по шосе 20, вероятно си продължил по него. — Тя погледна часовника си. — Днес вече е твърде късно, ала утре ще се поразходим малко с колата…
— Едва ли ще има ефект… — промърморих, ала усетих как искрицата на надеждата проблясва в мен.
Сейди остана при мен през цялата нощ и на следващата сутрин напуснахме Далас по шосето, което местните наричаха „Пътят на Пчелата“. Поехме на изток към Луизиана, като Сейди седеше зад волана на моя шевролет. Дийк се бе погрижил да сменят повредения от крадците стартер и да се ремонтира всичко необходимо. Когато стигнахме до Терел, напуснахме шосе номер 20 и обърнахме на един осеян с дупки паркинг до крайпътна църква. Църквата „Кръвта на изкупителя“, както гласеше табелата на занемарената морава. Под този надпис се виждаше послание, съставено от големи бели пластмасови букви. Вероятно е гласяло: „ЧЕТОХТЕ ЛИ СЛОВОТО НА МНОГОСТРАДАЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“, ала някои от буквите бяха паднали и сега се четеше следната безсмислица: „ЧЕ ОХ Е ЛИ СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“.
Сейди ми хвърли поглед, изпълнен с колебание.
— Ще можеш ли ти да караш на връщане, скъпи?
Бях сигурен, че ще се справя. Все пак бяха предимно прави отсечки, а и шевролетът беше автоматик. Нямаше нужда да използвам вдървения си ляв крак. Единственият проблем беше…
— Сейди? — обърнах се към нея, докато се намествах зад волана за първи път след онзи злополучен августовски ден и отместих седалката възможно най-назад.
— Да?
— Ако случайно заспя, хвани волана и веднага изгаси двигателя.
Тя се усмихна кисело.
— О, нямай грижи за това!
Огледах се за други автомобили и потеглих. В началото не смеех да вдигна повече от седемдесет, обаче беше неделя, обедно време и други коли почти не се срещаха. Усещах как постепенно започвам да се отпускам.
— Прочисти съзнанието си, Джейк. Не се напъвай да си припомняш нещо, просто го остави самичко да изплува.
— Ще ми се да бяхме със сънлайнъра! — отбелязах.
— Представи си, че караш своя сънлайнър и се остави да те отведе там, където иска да отиде.
— Добре, но…
— Няма „но“! Денят е прекрасен. Предстои ти да отидеш на ново за теб място и няма защо да се тревожиш за убийството на Кенеди, понеже дотогава има много време. Години.
Да, денят действително беше прекрасен. И не бях връхлетян от някой от внезапните пристъпи на сънливост, въпреки че се чувствах доста уморен; все пак не бях прекарвал толкова време навън след побоя. Мислите ми постоянно се връщаха към малката крайпътна църква. По всяка вероятност беше на чернокожи. Навярно пееха химни по абсолютно недостижим за белите начин и четяха „СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“ на фона на множество емоционални възгласи „Алилуя!“ и „Слава на Исус!“.
Вече наближавахме Далас. Справих се с няколкото леви и десни завоя — може би преобладаваха десните, тъй като лявата ми ръка все още беше твърде слаба и изпитвах затруднения с въртенето на волана, въпреки че имаше сервоуправление. Не след дълго се изгубих из малките улички.
„Добре, изгубих се… — помислих си. — Някой трябва да ме упъти за посоката, както направи онова хлапе в Ню Орлиънс. Към хотел «Мунстоун».“
Само дето не беше „Мунстоун“, а „Монтелеоне“. А хотелът, в който бях отседнал при пристигането си в Далас, се казваше… се казваше…
За момент имах чувството, че мимолетният проблясък ще се изгуби, както понякога и името на Сейди изчезваше от ума ми. После обаче в паметта ми изплува образът на портиера и всички онези блеснали прозорци, гледащи към Комърс Стрийт… Най-сетне го напипах.