Бях отседнал в хотел „Адолфъс“. Да. Защото се намираше недалеч от…
Пълен мрак. Тази част от спомените ми все още бе блокирана.
— Скъпи? Добре ли си?
— Да — кимнах. — Защо?
— Стори ми се, че подскочи на седалката.
— Заради крака ми. Схванал се е.
— Нищо от това ли не ти изглежда познато?
— Не — отвърнах. — Нищичко.
Тя въздъхна.
— Поредната идея, която не ни отведе доникъде. Май най-добре да се връщаме. Искаш ли аз да карам?
— Да, мисля, че така ще е най-добре. — Излязох от автомобила и закуцуках към дясната врата, а в съзнанието ми се въртеше: „Хотел «Адолфъс»… Непременно трябва да си го напиша, щом се върнем в «Идън Фалоус»… Иначе ще взема да го забравя…“
Когато се прибрахме в малкото тристайно апартаментче с рампите, болничния креват и ръкохватките от двете страни на тоалетната, Сейди ми каза да легна и да си почина малко.
— И вземи една от онези таблетки.
Отидох в спалнята, събух обувките си — бавен и труден процес, — и се изтегнах на леглото. Обаче реших да пропусна хапчето. Исках да запазя съзнанието си ясно. Най-малкото трябваше да бъде ясно оттук нататък. Само пет дни деляха Кенеди от Далас.
„Значи си отседнал в хотел «Адолфъс» защото се е намирал недалеч от нещо. Но какво именно?“
Е, беше близо до маршрута на кортежа, обнародван във вестника, което стесняваше потенциалните обекти до… не повече от две хиляди сгради. Да не говорим за всички статуи, паметници и стени, зад които би могъл да се притаи предполагаемият снайперист. Колко ли преки имаше по маршрута? Десетки. Колко ли надлези с удобни за стрелба позиции над Уест Мокингбърд Лейн, Лемън Авеню и булевард „Търтъл Крийк“? Кортежът щеше да мине през всяко от тези места. А колко ли още имаше на главната и Хюстън Стрийт?
„Трябва или да си спомниш кой е той, или откъде точно ще стреля!“
Работата беше там, че ако имах едното, щях да имам и другото. Не си правех илюзии за това. Мислите ми обаче постоянно се връщаха към онази църква на шосе номер 20, край която бяхме обърнали. „Кръвта на изкупителя“ на „Пътя на Пчелата“. Повечето хора виждаха Кенеди като своего рода изкупител. И Ал Темпълтън определено бе сред тях. Той даже…
Очите ми се разшириха и дъхът ми секна.
Телефонът в другата стая иззвъня и чух как Сейди вдига слушалката. Говореше тихо, защото си мислеше, че спя.
„СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ.“
Припомних си деня, в който бях видял цялото име на Сейди, но част от него бе закрита и можех да прочета единствено „Дорис Дън“. Не беше ли това хармонизация от същата величина? Затворих очи и си представих табелата пред черквата. После сложих мислено ръка върху „НИЯ НИ БОГ“.
Онова, което остана, бе „СЛОВОТО НА АЛ“.
Бележките на Ал. Бележникът му бе у мен!
Но къде ли се намираше? Къде?
Вратата на спалнята се отвори и Сейди надзърна вътре.
— Джейк? Спиш ли?
— Не — отвърнах. — Просто си лежа тихо и кротко.
— Спомни ли си нещо?
— Не. Съжалявам.
— Все още има време.
— Така е. С всеки следващ ден си припомням нови и нови неща.
— Скъпи, Дийк се обади. В училището върлувал някакъв вирус и той го прихванал. Попита ме дали мога да го заместя утре и във вторник. А може би и в сряда…
— Няма проблеми — заявих. — Отивай. Ако не му помогнеш, той ще продължи да ходи на работа, а вече не е в първа младост. — Докато изговарях тези думи, в съзнанието ми като неонова реклама в задимен бар проблясваше „СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ“.
Тя приседна на ръба на леглото.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Няма да страдам от липса на компания. Утре ме чака посещение от медицинските сестри от центъра за визитации.
Това беше истина. Основната им задача беше да проверят дали бълнувам и говоря несвързано, понеже това се смяташе за индикация за мозъчен кръвоизлив.
— Добре. Точно в девет. Записано е на календара ти, в случай че забравиш. И нали знаеш, че доктор Елъртън…
— Ще дойде за обяд. Да, помня.
— Добре, Джейк. Чудесно.
— Каза, че ще донесе сандвичи. И млечни шейкове. Иска да загладя малко косъма.
— Определено имаш нужда.
— Плюс терапията в сряда. Мъчение на крака сутрин, мъчение на ръце следобед.
— Не ми се иска да те оставям точно сега, когато сме толкова близо до… Нали знаеш?
— Ако стане нещо, ще ти звънна, Сейди.
Тя улови ръцете ми и се наведе толкова близо, че долових парфюма ѝ и слабия мирис на цигари в дъха ѝ.