— Всичкото това съм го написал. Искам от теб да го прочетеш. Даже искам да го назубриш. Погледни върху телевизора, друже. Би ли ми направил тази услуга? — Усмихна се уморено и добави: — Май някой ми е сложил лепило на стола.
Видях дебел син бележник. Цената, отпечатана върху хартиената корица, беше двайсет и пет цента. Името на производителя не ми беше познато.
— Какво е „Кресгис“?
— Веригата универсални магазини, позната ни днес като „Кеймарт“. Не гледай корицата, обърни внимание на написаното вътре. Описал съм в хронологичен ред събитията от живота на Осуалд и събраните доказателства за това, че той е извършителят… няма да ти се наложи да четеш всичко това, ако приемеш предизвикателството, защото ще сложиш край на дребната мижитурка през април на 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас.
— Защо през април?
— Защото тогава е направен опитът за убийство на генерал Едуин Уокър… който вече не носел званието генерал. Разжалван е през 1961 от самия Джей Еф Кей. Уокър разпространявал расистка литература във взводовете и им нареждал да я четат.
— Опитът за убийство е дело на Осуалд?
— Именно в това трябва да се увериш. Според балистичните доклади е използвана една и съща пушка. Трябваше да видя с очите си как произвежда изстрела. Можех да си позволя да не се намеся, защото знаех, че Осуалд ще пропусне целта си. Куршумът се отклонил при удара си в дървената летва в средата на кухненския прозорец на Уокър. Не с много, но достатъчно. Буквално профучал през косата му, а дървените отломки от рамката го порязали по ръката. Разминало му се. Не твърдя, че е заслужавал да умре — малко са хората, заслужили куршум в гърба — но бих предпочел да го беше отнесъл Уокър вместо Кенеди.
Не обърнах особено внимание на последната реплика на Ал. Прелиствах ситно изписаните страници на хрониката му. В началото почеркът беше четлив, към края ставаше все по-неразбираем. Последните няколко страници бяха изпълнени с драсканиците на един сериозно болен човек. Затворих бележника и казах:
— Щял си да загърбиш съмненията си, ако се убедиш, че Осуалд е бил стрелецът, опитал се да убие генерал Уокър?
— Да. Трябваше да се уверя, че е способен на убийство. Ози е зъл човек, Джейк — през петдесет и осма викат на такива като него безчинници — но побоят над собствената ти жена и третирането ѝ като затворник, само задето не говори английски, не са злодеяния, равностойни на убийство. Има и друго. Дори да не ме беше надвило голямото членестоного, знаех, че може да не ми се удаде възможност да оправя нещата в случай, че убия Осуалд, и въпреки това някой застреля президента. Като прехвърли човек шейсетте, гаранцията му вече почти е на изтичане, така да се каже.
— Задължително ли е да умре? Не можеше ли просто… знам ли… да го натопиш за нещо?
— Можеше, но болестта ми беше в напреднал стадий. Не съм сигурен дали щях да свърша работата дори да бях добре. Като цяло ми се струваше най-елементарно да му отнема живота веднага щом съмненията ми се изпарят. Като да смачкаш оса, преди да те е ужилила.
Помълчах, прехвърляйки нещата в главата си. Стенният часовник сочеше десет и половина. Ал беше започнал разговора с уверението, че силите ще му стигнат до полунощ, но ми трябваше само един поглед, за да разбера, че се е изказал прекалено оптимистично.
Занесох двете чаши в кухнята, измих ги и ги оставих върху сушилника. Имах чувството, че зад челото ми вилнее торнадо. Но вместо крави, дъсчени огради и стари вестници моето торнадо засмукваше и размяташе из въздуха имена: Лий Осуалд, Боби Осуалд, Марина Осуалд, Едуин Уокър, Фред Хемптън, Пати Хърст. Беше повлякло и куп акроними, които се вихреха в кръг като изтръгнати от луксозни коли хромирани орнаменти: Джей Еф Кей, Ар Еф Кей, МЛК, СОА. Циклонът беше завлякъл дори звука на провлачен южняшки глас, повтарящ монотонно две руски думи: иди, сука.
Върви, кучко.
— С колко време за размисъл разполагам? — попитах.
— Не много. Закусвалнята ще е тук до края на месеца. Консултирах се с адвокат за начините да спечелим малко време — да ги въвлечем в съдебен процес или нещо такова — но той не ми вдъхна много надежда. Сигурно си виждал по витрините на мебелните магазини известия от рода на „ИЗТЕЧЕ НИ ДОГОВОРЪТ, ГОЛЯМА РАЗПРОДАЖБА“?
— Разбира се.
— В девет от десет случая става дума за търговски трик, но при мен е десетият случай. Пък и не съм трън в очите на някоя си квартална бакалия, а на „Ел Ел Бийн“ — най-здравата горила в джунглата на мейнската търговия на дребно. Дойде ли първи юли, закусвалнята я чака съдбата на „Енрон“. Но не там е проблемът. До първи юли и аз самият може да съм история. Хващам настинка, удря ме пневмония и до три дена съм труп. Възможен е и сценарият с инфаркт или инсулт. Не е изключено и сам да си дръпна шалтера, ако случайно предозирам тоя проклет оксиконтин. Медицинската сестра, дето ме наглежда, всеки ден пита дали внимавам с дозата. Внимавам, но въпреки това виждам как се тревожи, че някоя сутрин ще ме намери мъртъв, защото ще съм загубил бройката. Също така хапчетата затрудняват дишането, а дробовете ми не са в блестяща форма. Отгоре на всичко съм свалил много килограми.