— Почакай малко, Сейди! Само секунда!
Господин Кенопенски седеше пред съседната врата в инвалидния си стол. Беше се увил в якето си и държеше захранваната си от батерии „Моторола“ в скута си. На тротоара Норма Уитън пристъпваше бавно към пощенската кутия на ъгъла с помощта на дървени приспособления, които приличаха повече на скиорски щеки, отколкото на патерици. Тя се обърна и ни помаха, опитвайки се да раздвижи вцепенените мускули на лицето си в усмивка.
Сейди ме изгледа въпросително в сумрака.
— Просто исках да ти кажа нещо — изрекох. — Че ти си най-хубавото, което някога ми се е случвало… през целия ми живот.
Тя се засмя и ме прегърна.
— Много мило от ваша страна, сър!
Целувката ни беше дълга и томителна. По някое време чухме ръкопляскане. Обърнах се и видях, че господин Кенопенски ни аплодира.
Сейди направи крачка назад, без да пуска ръцете ми.
— Ще се обадиш, нали? Искам да ме държиш… как се казваше… на течение?
— В течение — усмихнах се аз. — Естествено — излъгах. Нямах никакво намерение да я забърквам в тази работа. Нито нея, нито Дийк… нито пък ченгетата.
— Защото няма да се справиш сам, Джейк. Все още нямаш сили за това.
— Знам — кимнах. Обаче си казах: „Може и да нямам сили, обаче нямам друг избор.“ — Обади ми се, когато се прибереш, за да знам, че всичко е наред.
Когато колата ѝ зави зад ъгъла и се изгуби от поглед, господин Кенопенски ми подхвърли:
— На ваше място много бих внимавал да не я изпусна, Амбърсън! Мацката е един път!
— Знам — отвърнах му и останах още малко на алеята, колкото да се уверя, че госпожа Уитън ще измине обратния път от пощенската кутия, без да падне.
Е, успя.
Едва тогава се върнах вътре.
Първото нещо, което направих, беше да взема ключодържателя си, който лежеше върху скрина, и да преровя ключовете един по един. Бях изненадан, че Сейди така и не се сети да ми ги покаже, за да види дали няма да провокират някой спомен… но, естествено, тя не можеше да мисли за всичко. Бяха точно дванайсет. Нямах никаква представа какво отключват повечето от тях, макар че секретният „Шлаге“ според мен беше за входната врата на къщата ми в… Сабатъс, щата Мейн ли беше? Май беше така, обаче не бях съвсем сигурен.
Сред връзката ключове се открояваше един забележимо по-малък от другите. На него пишеше „ПЗ“ и „775“. Определено беше от касетка в банков сейф, но в коя банка? „Първа западна“? Може би имаше такава банка, но нещо ми нашепваше, че не е тя.
Затворих очи и се вторачих в мрака. Зачаках, почти сигурен, че отговорът, който търся, сам ще се появи… и точно така и стана. Видях малко тефтерче с подвързия от имитация на алигаторска кожа. Видях се как го разтварям. Да, дотук беше изключително лесно. Там бяха написани както името, с което се подвизавах в Страната на миналото, така и последният ми официален тукашен адрес.
Две светкавични мисли прорязаха съзнанието ми. Първата гласеше:
„Ето откъде са откраднали колата ми.“
А втората бе следната:
„Осуалд. Името на убиеца е Осуалд Заека.“
Не, това не можеше да е истина. Абсурд да е вярно. Все пак ставаше въпрос за човек от плът и кръв, а не за някакъв анимационен герой. Обаче усещах, че съм близо.
— Стеснявам обръча около теб, господин Заек — промърморих в тъмното. — Все по-близо съм!
Телефонът иззвъня малко след девет и половина. Сейди се беше прибрала без никакви произшествия.
— Сети ли се за нещо, скъпи? Голяма съм напаст, нали?
— Същата работа. И ако искаш да знаеш, не мога да си представя по-далечно определение за теб от „напаст“. — Смятах да направя всичко възможно да я задържа колкото се може по-далеч и от Осуалд Заека, ако, естествено, имах намерение да предприема нещо. Да не говорим за съпругата му, чието име навярно беше — или не беше — Мери, и малкото му момиченце, за което бях съвсем сигурен, че се казва Ейприл.
— Шегуваше се, когато ми каза, че негър ще влезе в Белия дом, нали?
Усмихнах се.
— Изчакай малко и сама ще се увериш.
18.11.1963 (Понеделник)