Медицинските сестри от центъра за визитации — едната стара и плашеща, а другата млада и хубавка — бяха на прага ми точно в девет сутринта. Сравнително бързо си свършиха работата. Когато по-възрастната реши, че явно съм гримасничел, потръпвал и охкал достатъчно, ми подаде хартиено пликче с две таблетки вътре.
— За болката.
— Не мисля, че трябва да…
— Взимай! — избоботи тя. Изглежда не си падаше много по говоренето. — Безплатни са.
Сложих ги в устата си, прехвърлих ги с език до вътрешната страна на бузата си, след което пийнах малко вода и се извиних, задето трябва да отскоча до тоалетната. Там ги изплюх.
Щом се върнах в кухнята, по-старата сестра отсъди:
— Бързо се оправяш. Но не се претоварвай.
— Няма.
— Гепиха ли ги?
— Моля?
— Копелетата, които те подредиха така.
— Ъ-ъ-ъ… не още.
— Да не си се забъркал в нещо, дето не е трябвало?
Дарих я с най-широката си усмивка — същата, за която веднъж Кристи подметна, че ми придавала вид на дрогиран с крек водещ на ТВ шоу.
— Нямам никакви спомени.
Доктор Елъртън донесе за обяд огромни сандвичи със сочно печено говеждо, хрупкави пържени картофки, плуващи в мазнина, и обещаните млечни шейкове. Погълнах толкова храна, колкото можа да побере стомахът ми, което на практика се оказа доста. Апетитът ми се възвръщаше.
— Майк предложи идеята отново да подготвим представление — каза ми той. — Този път изцяло в твоя чест. В крайна сметка обаче мъдрите глави решиха, че са направили достатъчно за малък град като нашия. — Той запали цигара, хвърли клечката в пепелника на масата и вдиша с наслада дима. — Някакъв шанс полицията да спипа биячите ти? Какво си чул?
— Засега нищо. Честно казано, съмнявам се да открият нещо. Ония ми изпразниха портфейла, откраднаха колата ми и сякаш потънаха вдън земя.
— Между впрочем, ти какво точно си правил в онази част на Далас? Не е сред предпочитаните от хайлайфа места.
„Ами, представи си, че живеех там.“
— Не си спомням. Може би съм възнамерявал да посетя някого…
— Почиваш ли си достатъчно? — смени внезапно темата лекарят. — Не претоварваш коляното си, нали?
— Не — отвърнах, макар и да подозирах, че съвсем скоро ще го подложа на сериозни натоварвания.
— Продължаваш ли да получаваш внезапни пристъпи на сънливост?
— Има известно подобрение.
— Чудесно. Предполагам, че…
В този миг телефонът иззвъня.
— Това трябва да е Сейди — казах. — Звъни ми през обедната си почивка.
— Аз ще тръгвам — надигна се доктор Елъртън. — Радвам се, че започваш да позаглаждаш косъма, Джордж. Поздрави хубавицата от мен.
Така и сторих. Тя ме попита дали някакви свързани възпоминания са се завърнали. От деликатния ѝ начин на изразяване заключих, че се обажда от учителската стая и по всяка вероятност щеше да се наложи да плати на госпожа Колридж за междуградския разговор. Освен че бе касиерка на гимназията, госпожа Колридж имаше и доста дълги уши.
Отговорих ѝ, че не съм си припомнил нищо ново, но смятам да поспя с надеждата, че като се събудя, положението ще е по-различно. Добавих, че я обичам (колко е приятно от време на време човек да казва истината!), попитах как е Дийк, пожелах ѝ приятен следобед и затворих. Обаче не си легнах. Взех ключовете за колата и куфарчето си и потеглих към центъра на града. Горещо се надявах, че на връщане куфарчето ми няма да е празно.
Карах бавно и внимателно, обаче коляното продължаваше зверски да ме боли. Болките не утихнаха и когато влязох във фоайето на Първа земеделска банка и представих ключа от касетката в сейфа.
Отговорният служител веднага излезе от кабинета си, за да ме посрещне, и името му веднага пробуди цяла верига от спомени: Ричард Линк. Очите му се ококориха от изненада и загриженост, щом ме зърна да куцукам към него.
— Какво ви се е случило, господин Амбърсън?
— Автомобилна катастрофа — отвърнах, надявайки се, че или е пропуснал, или е забравил написаното за побоя в криминалната хроника на „Морнинг Нюз“. Лично аз не бях го чел, но знаех за съдържанието му: „Господин Джордж Амбърсън от Джоди беше пребит и ограбен, след което бе открит в безсъзнание и закаран в болница «Паркланд».“ — Важното е, че вече се оправям!
— Това е добра новина!
Трезорът с касетките се намираше в сутерена. Преодолях стълбите с подскачане на здравия си крак. Използвахме ключовете си, след което Линк отнесе касетката в едно от специално преградените отделения. Там я положи върху тесен плот — широчината му почти съвпадаше с тази на касетката, — и ми посочи бутона на стената.