— Когато сте готов, просто позвънете на Мелвин. Той ще ви помогне.
Благодарих му и когато ме остави, дръпнах завесата пред входа на отделението. Бяхме отключили касетката, ала тя продължаваше да е затворена. Загледах се в нея, докато сърцето ми биеше лудешки в гърдите. Бъдещето на Джон Ф. Кенеди беше вътре.
Отворих я. Най-отгоре имаше пачка банкноти и разни дреболии от апартамента на Нийли Стрийт, сред които и спестовната ми книжка от „Първа земеделска“. Под тях лежеше не особено дебел ръкопис, прихванат с два ластика. На най-горния лист пишеше: „МЯСТО НА УБИЙСТВО“. Липсваше име на автора, ала знаех, че е мое дело. Под него се спотайваше син бележник — „Словото на Ал“. Поех го внимателно в ръцете си, изпълнен с ужасяващото предчувствие, че когато го отворя, всички страници ще се окажат празни. Изтрити от Човека с жълтата карта.
„Дано не съм прав!“
Отгърнах го и още на първата страница се сблъсках с нечие лице. Тясна, не особено симпатична физиономия. Тънки устни, извити в усмивка, която познавах прекалено добре; все пак я бях виждал със собствените си очи… Тази усмивка сякаш казваше: „Знам какво става, за разлика от теб, тъпак смотан!“
Лий Харви Осуалд. Злочестият объркан клетник, който щеше да промени света.
Спомените започнаха да нахлуват като пълноводна река в съзнанието ми, докато си седях там в отделението с отворена уста, жаден за въздух като риба на сухо.
Айви и Розет на Мерседес Стрийт. Фамилията им е Темпълтън, също като на Ал.
Момиченцата, скачащи на въже: „Тати е шофьор на подводница!“
Тихият Майк (Светият Майк) от „Сателитна електроника“.
Джордж де Мореншилд, който разкъсва ризата си като Супермен.
Били Джеймс Харгис и генерал Едуин А. Уокър.
Марина Осуалд, красивата заложничка на убиеца, която стои на моята веранда на Уест Нийли Стрийт номер 214: „Извинете, да сте виждали мой супруг?“
Тексаското книгохранилище.
Шестият етаж, югоизточният прозорец. Онзи с най-хубавия изглед към Дийли Плаза и Елм Стрийт, точно където улицата завива наляво към тройния подлез.
Започнах да треперя. Свих длани в юмруци и притиснах с всичка сила ръцете си към гръдния си кош. Лявата — която бе счупена от увитата в кече тръба — ме заболя, обаче не ѝ обърнах внимание. Болката беше връзката ми със света.
Когато треперенето премина, сложих недовършения ръкопис, безценното синьо тефтерче и всичко останало в куфарчето си. Тъкмо се протягах към копчето, което трябваше да извика Мелвин, когато реших да проверя и дъното на касетката. Бръкнах най-отдолу и напипах две неща. Едното беше евтиният годежен пръстен, който бях купил от заложната къща, за да придам по-голяма достоверност на измислената си история за пред „Сателитна електроника“. Другото беше червената бебешка дрънкалка, принадлежала на момиченцето на Осуалд (което се казваше Джун, а не Ейприл). Дрънкалката също отиде в куфарчето, а пръстенът — в десния преден джоб на панталоните ми. Смятах да го изхвърля на връщане. Когато му дойдеше времето, Сейди щеше да получи далеч по-хубав годежен пръстен.
Почукване по стъклото, последвано от мъжки глас:
— … добре ли сте? Господине, добре ли сте?
Отворих очи, без да имам и най-бегла представа къде се намирам. После погледнах наляво и видях униформен полицай, който почукваше с пръсти по страничния прозорец на шевролета ми. И тогава прозрението изведнъж ме осени. По средата на пътя към „Идън Фалоус“, както си се чувствах уморен, екзалтиран и угрижен едновременно, ненадейно бях доловил как онова познато усещане тип „как ми се доспа!“ пропълзява в съзнанието ми. Възможно най-бързо отбих встрани и спрях колата на най-близкия паркинг. Това се беше случило около два следобед. Сега, съдейки по полегатите слънчеви лъчи, навярно беше четири.
Смъкнах стъклото на прозореца и подадох главата си навън.
— Съжалявам, господин полицай. Изведнъж ме обзе някаква сънливост и ми се стори по-разумно да спра колата.
Той кимна.
— Да, разбирам ви, то алкохолът обикновено така действа. Колко чашки обърнахте, преди да седнете зад волана?
— Николко. Претърпях черепна травма преди няколко месеца. — Завъртях главата си, за да му покажа белега, където косата ми бе престанала да расте.
Това донякъде го убеди, обаче въпреки всичко патрулният ме помоли да дъхна в лицето му. Подчиних се и така разсеях напълно тези му подозрения, обаче ченгето явно имаше и други.