— Покажете ми свидетелството си за правоуправление.
Подадох му тексаската си шофьорска книжка.
— Нима ще карате чак до Джоди в това състояние?
— Не, господин полицай, само до Северен Далас. В момента съм настанен в рехабилитационен център „Идън Фалоус“.
Започвах да се потя. Надявах се, че ако го е забелязал, полицаят щеше да го отдаде на факта, че съм заспал в затворена кола в топъл ноемврийски ден. Освен това се надявах — и то горещо! — да не поиска да отворя куфарчето, което лежеше на седалката до мен. През 2011 година спокойно бих могъл да му откажа с аргумента, че да спиш в автомобила си не е нито нарушение, нито престъпление. Мамка му, та паркингът дори не беше почасов! През 1963 обаче ченгетата бяха в правото си да те обискират. Нямаше да намери наркотици, обаче щеше да открие пари в брой, ръкопис с думата „убийство“ в заглавието и бележник, пълен с делузионни бълнувания относно Далас и Джей Еф Кей. Дали щеше да ме отведе в най-близкия полицейски участък за разпит, или щеше да ме върне в „Паркланд“ за психиатрична оценка на състоянието ми? Нито едно от двете не беше за предпочитане.
В продължение на половин минута патрулният просто си стоеше там — едър и червендалест, досущ като нарисуван от Норман Рокуел полицай за корица на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ — и разглеждаше задълбочено шофьорската ми книжка. Накрая ми я върна с думите:
— Добре, господин Амбърсън. Връщайте се във вашия „Фалоус“. Щом стигнете там, ви съветвам да оставите колата си на паркинга и да не шофирате през нощта. Не ви знам колко време сте си подремнали, обаче ми изглеждате преуморен.
— Точно това възнамерявам да направя.
Видях го в огледалото как продължава да стои на мястото си и да гледа подире ми. За момент се изплаших, че отново ще ми се доспи и ще задремя, преди да ме е изгубил от поглед. И този път няма да има предупреждение — просто ще заспя зад волана, а колата ще напусне улицата, ще се качи на тротоара и току-виж прегазила двама-трима пешеходци, преди да се забие в някоя витрина или мебелен магазин.
Когато най-сетне спрях шевролета пред малкото си апартаментче с полегатата рампа, водеща към входната ми врата, главата ме болеше, очите ми сълзяха, коляното ми пулсираше… ала спомените ми за Осуалд си оставаха ясни и отчетливи. Метнах куфарчето си върху кухненската маса и се обадих на Сейди.
— Звънях ти, когато се прибрах от училището, но те нямаше — каза ми тя. — Разтревожих се.
— Бях при съседа господин Кенопенски, играехме крибидж — излъгах. Тези лъжи обаче бяха необходими. Трябваше да си го набия в главата. И трябваше да се усъвършенствам като лъжец, понеже тя ме познаваше прекалено добре.
— Е, значи напразно съм се притеснявала. — След което изведнъж изстреля, без каквато и да е пауза или промяна в тона си: — Как му е името? Как се казва онзи мъж?
„Лий Осуалд.“ За малко да изплюя камъчето.
— Аз… все още не знам.
— Нещо се поколеба. Усетих те.
Зачаках да чуя обвинението, стискайки толкова силно слушалката, че пръстите ме заболяха.
— За малко да изскочи в паметта ти, нали?
— Да, нещо такова — измънках аз.
Поговорихме си петнайсетина минутки, по време на които аз нито за миг не откъснах очи от куфарчето с тефтерчето на Ал вътре. Сейди ме попита дали ще ѝ се обадя по-късно вечерта и аз ѝ обещах, че ще го сторя.
Реших да изчакам новините на Ен Би Си — представени, естествено, от Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, — преди отново да отворя синьото тефтерче. Честно казано, не мислех, че на този етап ще намеря кой знае каква практическа полза от бележника. Последните записки на Ал бяха фрагментарни и набързо нахвърлени; вероятно изобщо не беше очаквал, че „Мисията «Осуалд»“ ще продължи толкова дълго. Нито пък аз. Да се добереш до жалкия нехранимайко беше като да караш по шосе, осеяно с паднали дървета, и в крайна сметка миналото можеше и да успее да опази територията си. Въпреки всичко обаче бях успял да спра Дънинг. Това ми вдъхваше надежда. Имах смътна представа за евентуалните си действия, с които трябваше да спра Осуалд, без да свърша в затвора или на електрическия стол в Хънтсвил. Имах чудесни причини да искам да остана свободен. Най-значимата от тях ме чакаше в Джоди и навярно в момента гощаваше с пилешка супа настиналия Дийк Симънс.
Сновях из малкото апартаментче за инвалиди и методично събирах нещата си. Като се изключи старата ми пишеща машина, не исках да оставям други следи от Джордж Амбърсън подире си. Надявах се, че ще остана поне до сряда, но ако Сейди беше права за оздравяването на Дийк и смяташе да ме навести във вторник вечерта, щеше да се наложи да ускоря нещата. И къде ли щях да се скрия, докато свърша работата си? Хубав въпрос.