3.10.63: О е отново в Тексас. Двамата с Марина са уж разделени. Тя е в къщата на Рут Пейн, а той се появява главно през уикендите. Рут намира работа на О в книгохранилището чрез свой съсед (Бюъл Фрейзиър). Рут нарича О „чудесен млад мъж“.
О прекарва делниците в Далас. Взел си е стая под наем.
17.10.63: О започва работа в книгохранилището. Пренася учебници, разтоварва камиони и т.н.
18.10.63: О става на 24. Рут и Марина му устройват парти-изненада. О им благодари. Плаче.
20.10.63: Ражда му се втора дъщеря. Одри Рейчъл. Рут завежда Марина в болницата (Паркланд), докато О работи. Пушката е в гаража на Пейн, увита в одеяло.
О е посетен за пореден път от агента на ФБР Джеймс Хости. Това разпалва параноята му.
21.11.63: О отива в къщата на Пейн. Моли Марина да се върне при него. М отказва. За О това е последната капка, преляла чашата.
22.11.63: О оставя всичките си пари върху бюфета за Марина. До тях слага венчалната си халка. Пътува от Ървинг към книгохранилището заедно с Бюъл Фрейзиър. Багажът му е увит в кафява хартия. Бюъл го разпитва какво е помъкнал. „Релси за пердета за новия ми апартамент.“ Карабината „Манлихер-Каркано“ вероятно е разглобена. Бюъл оставя колата си на обществения паркинг на две преки от книгохранилището, на 3 минути пеша оттам.
11:50: О подготвя „снайперисткото си гнездо“ в югоизточния ъгъл на шестия етаж, използвайки кашони и кадастрон, които да го скрият от полагащите шперплат работници от другата страна на улицата. Обяд. Няма никой друг освен него. Всички очакват президента.
11:55: О сглобява и зарежда своята „Ман-Карк“.
12:29: Кортежът стига до Дийли Плаза.
12:30: О стреля 3 пъти. Третият изстрел убива Джей Еф Кей.
Точно онази информация, която ми трябваше най-много — за местоположението на квартирата на Осуалд, — липсваше в бележките му. Едва се удържах да не захвърля тефтерчето в другия край на стаята. Вместо това се изправих, сложих сакото си и излязох навън. Беше се смрачило, но в небето се издигаше почти пълната луна. На сребристата ѝ светлина видях изгърбения в инвалидния си стол господин Кенопенски. Моторолата му продължаваше да е в скута му.
Смъкнах се по рампата и закуцуках към него.
— Господин К? Добре ли сте?
В продължение на секунда-две той нито ми отговори, нито помръдна… и аз си казах, че навярно е умрял. После обаче надигна глава и се усмихна.
— Просто съм потънал в любимата си музика, синко. Нощем по радио КМАТ пускат суинг, а суингът ме връща назад във времето. В ония дни владеех стъпките по-добре от всеки друг, макар че сега, като ме гледаш такъв, за нищо на света не би предположил, нали така? Погледни луната. Не е ли прекрасна?
Да, наистина беше прекрасна. Известно време и двамата я съзерцавахме безмълвно, всеки потънал в собствените си мисли. Онова, което ми предстоеше, не спираше да ме човърка отвътре. Добре, може и да не знаех къде е отседнал Лий тази нощ, но пък знаех къде е скрита пушката му — в гаража на Рут Пейн, увита в одеяло. Да предположим, че отида там и я взема? Можеше дори и да не се налага да прониквам с взлом. Все пак се намирах в Страната на миналото, където хората не заключваха даже домовете си, какво остава за гаражите…
Но ако Ал грешеше? В крайна сметка беше сбъркал за скривалището преди неуспешния атентат срещу генерал Уокър… А дори и да беше там…
— Какво си се умислил, синко? — попита ме господин Кенопенски. — Изглеждаш ми посърнал. Не е заради девойката, нали?
— Не — отвърнах, мислейки си, че нямам подобни проблеми… поне засега. — Обичате ли да давате съвети?
— Да, синко. Ако има нещо, в което старите тарикати все още да ги бива, това е даването на съвети.
— Да предположим, знаете, че един човек ще направи нещо лошо. Че изцяло се е отдал на това. Ако го спрете веднъж — да речем, успеете да го разубедите по някакъв начин, — смятате ли, че ще опита пак, или ще се откаже завинаги?
— Трудно е да се каже. Да не се боиш, че оня, който е обезобразил лицето на младата ти дама, може да се върне и да довърши започнатото?
— Нещо такова.
— Проклета откачалка! — Това не беше въпрос.
— Да.
— Нормалните хора разбират от намеци — изтъкна господин Кенопенски. — Лудите — не. Често съм се убеждавал в това в ония дни, когато още нямаше електрически лампи и телефони. Предупреждаваш ги, те се връщат. Понатупаш ги, а те ти се нахвърлят от засада — първо върху теб, а после и върху оня, когото са си набелязали. Хвърлиш ги зад решетките, а те си седят вътре и чакат да им изтече присъдата. Най-сигурният начин е да ги тикнеш за дълго в строго охраняван затвор за психично болни. Или да ги убиеш.