— И аз така си мисля.
— Не му позволявай да се върне и да погуби красотата ѝ, ако това е целта му. Ако я обичаш толкова, колкото ми се струва, си отговорен за нея.
Определено бе така, макар че не Клейтън беше проблемът. Върнах се в малкото си апартаментче, направих си силно турско кафе и се разположих пред кухненската маса с голям бял лист пред себе си. Планът ми вече беше доста по-ясен и исках да започна да си набелязвам подробностите.
Обаче така и не написах нищо. Ръката ми просто си драскаше разни фигурки по белия лист. А по някое време заспах.
Когато се събудих, вече бе станало полунощ и едната половина от лицето ми — тази, върху която бях отпуснал главата си на масата, — беше изтръпнала. Погледнах листа. Не знаех дали съм го нарисувал, преди да заспя, или го бях надраскал в просъница и затова не помнех нищо.
Оръжие. Но не карабината „Манлихер-Каркано“, а револвер. Моят револвер. Онзи, което бях скрил под стъпалата на верандата на Уест Нийли Стрийт 214. Вероятно още беше там. Надявах се все още да е там.
Щеше да ми потрябва в най-скоро време.
19.11.1963 (вторник)
На сутринта Сейди ми позвъни и ми каза, че Дийк вече се чувствал по-добре, обаче щяла да го убеди и утре да не ходи на работа, и да си остане вкъщи.
— В противен случай може да реши да те навести и да обърка плановете ни. Утре заран ще си приготвя нещата, преди да тръгна към училището, и ще поема към теб веднага след края на шестия час.
Шестият час свършваше в един и десет. Това означаваше, че трябваше да съм тръгнал от „Идън Фалоус“ най-късно в четири следобед. Само да знаех и накъде да потегля…
— Нямам търпение да те видя.
— Звучиш ми странно. Да не те измъчва някое от главоболията ти?
— Малко — казах. Не беше лъжа.
— Легни си и си сложи влажна кърпичка на очите.
— Непременно ще го направя. — Този път излъгах. Нямах подобни намерения.
— Да не си намислил нещо?
Всъщност бях. Бях стигнал до извода, че да отнема пушката на Лий няма да е достатъчно. И да го застрелям в къщата на Пейн не е добра идея. Не само защото щяха да ме арестуват. Заедно с двете на Рут в тази къща имаше общо четири деца. Може би въпреки всичко бих опитал, ако Лий примерно вървеше пеша от близката автобусна спирка, обаче той щеше да е в колата на Бюъл Фрейзиър — съседът, който му беше намерил работата по молба на Рут Пейн.
— Не — казах. — Все още нищо.
— Е, двамата ще измислим нещо. Почакай и ще видиш.
Карах (все още бавно, но с нарастваща увереност) из града в посока към Уест Нийли Стрийт, чудейки се какво ли щях да правя, ако апартаментът на приземния етаж вече има нови обитатели. Може би щеше да се наложи да си купя нов патлак… макар че трийсет и осемкалибровият „Полис Спешъл“ беше точно това, което исках. Пък ако ще и само защото бях имал същия в Дери и тамошната ми мисия се беше увенчала с успех.
Според новинаря Франк Блеър от телевизионното шоу „Днес“ Кенеди бе отишъл в Маями, където бе посрещнат от многочислена тълпа кубински имигранти. Някои носеха плакати с надписи „ВИВА ДЖ. Ф. К.“, а други развяваха знамена, на които пишеше: „КЕНЕДИ Е ПРЕДАТЕЛ НА КАУЗАТА“. Ако не настъпеше някаква промяна, му оставаха не повече от седемдесет и два часа живот. Осуалд, на когото му оставаха малко повече, беше в книгохранилището — навярно мъкнеше кашони с учебници към единия товарен асансьор, а може би пиеше кафе в стаята за почивка.
Бих могъл да го докопам там — просто да се приближа до него и да го гръмна, — ала моментално щяха да ме хванат и да ме проснат на пода. При това след изстрела, ако имах късмет, и преди него, ако нямах. И в двата случая следващия път, когато щях да видя Сейди Дънхил, щеше да е през подсилено с телена мрежа стъкло. Ако нямах никакъв друг избор да спра Осуалд — ако трябваше да се пожертвам, така да се каже, в името на тази цел, — по всяка вероятност щях да го направя. Но това беше само в краен случай. Исках Сейди и своята награда.
На ливадата пред номер 214 се мъдреше голямо керамично барбекю, а на верандата се виждаше нов люлеещ се стол… Щорите обаче бяха спуснати и на алеята нямаше паркирана кола. Спрях отпред на улицата, казах си, че който рискува, печели, и изкачих стъпалата. Застанах там, където бе застанала Марина Осуалд на десети април, и почуках, както бе почукала и тя. Ако някой отвореше вратата, щях да се представя като Франк Андерсън, набиращ абонати за „Енциклопедия Британика“ (бях твърде възрастен за списание „Грит“). И ако стопанката на къщата проявеше интерес, щях да ѝ обещая, че утре ще се върна с куфарчето си с рекламните материали.