Обаче никой не ми отвори. Може би стопанката на къщата също бе на работа. Не бе изключено и да е на гости на някой съсед от квартала. А току-виж беше в банята, която до неотдавна беше моя, или си подремваше след питие. И пет пари не давах, както казвахме в Страната на миналото. Най-важното беше, че от вътрешността на жилището не се чува никакъв шум, а на тротоара нямаше жива душа. Дори госпожа Албърта Хичинсън — кварталният страж с проходилката — не се мяркаше наоколо.
Слязох от верандата и бавно тръгнах към колата си. Изведнъж обаче се спрях, обърнах се, сякаш бях забравил нещо, и се наведох да надзърна под дървените стълби. Револверът си беше там — полузаровен в нападалата шума, но късата му цев се подаваше непогрешимо от купчината. Присвих здравото си коляно, протегнах се, сграбчих оръжието и го пъхнах в страничния джоб на спортното си сако. Сетне се огледах наоколо. Никой не ме наблюдаваше. Дотътрих се до колата, прибрах патлака в жабката и по най-бързия начин се ометох оттам.
Вместо да се върна в „Идън Фалоус“, поех към централната част на Далас, като пътьом се отбих в един магазин за спортни стоки, откъдето си купих комплект за чистене на оръжие и кутия с патрони. Последното, което ми трябваше, бе револверът да засече или да се пръсне в лицето ми.
Следващата ми спирка бе хотел „Адолфъс“. Портиерът ми каза, че нямало свободни стаи до края на следващата седмица — всички хотели в Далас били ангажирани заради посещението на президента, — но за един долар съм можел да оставя колата си на хотелския паркинг.
— Само че ще трябва да я разкараш до четири — отбеляза мъжът. — Тогава започва големият наплив.
Приех предложението. Вече бе станало пладне. Намирах се само на три-четири преки от Дийли Плаза, ала никак не бързах да стигна дотам. Чувствах се уморен, а и главоболието ми се бе усилило — въпреки прахчетата гудис паудър. Тексаските шофьори с тяхното постоянно натискане на клаксоните ме изнервяха и всяко бибипкане се забиваше в мозъка ми. Често спирах, за да си почивам; подпирах се на стените на сградите или заставах на един крак (здравия си крак) като чапла. Някакъв шофьор на такси ме попита дали съм добре; отвърнах му, че нищо ми няма. Това беше лъжа. Чувствах се объркан, дезориентиран и изтощен. Човек с пострадало коляно не бива да носи на гърба си бъдещето на света.
Отпуснах благодарния си задник върху същата пейка, където бях седял през 1960, само дни след пристигането си в Далас. Брястът, под чиято сянка се бях разположил, сега шумолеше с голите си клони. Протегнах проблемния си крак, въздъхнах облекчено и насочих вниманието си към книгохранилището. Гледащите към Хюстън и Елм Стрийт прозорци блестяха на студената светлина на следобедното слънце. „Ние знаем една тайна — сякаш ми казваха те. — Ще станем известни, особено онзи от югоизточния ъгъл на шестия етаж. Ще станем известни и ти не можеш да ни спреш.“ Някаква аура на неясна заплаха сякаш бе обгърнала сградата. Изглежда, не бях единственият, който си го мислеше, понеже видях как неколцина от минувачите специално пресичаха Елм Стрийт, за да минат от другата страна. Точно в момента Лий се намираше вътре в масивното четвъртито здание и бях сигурен, че си мисли за голяма част от нещата, които се въртяха и из моята глава. „Ще мога ли да го направя?“… „Дали ще го направя?“… „Това ли е съдбата ми?“
— Робърт не ти е вече брат — прошепнах тихо аз. — Сега аз съм твоят брат, Лий. Твой брат по оръжие. Просто още не го знаеш.
От железопътното депо зад книгохранилището изсвири локомотив. Ято ивичестоопашати гълъби изпърхаха във въздуха. За момент се понесоха над голямата реклама на „Херц“ на покрива на книгохранилището, ала после свърнаха в посока към Форт Уърт.
Ако го убиех преди двайсет и втори, Кенеди щеше да бъде спасен, но аз по всяка вероятност щях да свърша в психиатрична клиника, където да прекарам идните двайсет-трийсет години. Ами ако го убиех на самия двайсет и втори? Докато сглобява пушката си например?