Да изчакам толкова дълго си беше много рисковано — ужасно рисковано, — да не говорим, че всичките ми усилия досега бяха насочени именно към избягването на тази опасност. Обаче си казах, че макар и рискована, тази задача не беше неизпълнима… а и едва ли имах по-добър вариант за действие. Естествено, че щеше да е по-добре да имам партньор, който да ми помага в опасната игра, ала разполагах само със Сейди, а за нищо на света не исках да я въвличам. Дори и ако Кенеди трябваше да умре, а аз — да вляза в затвора. Досегашният ѝ живот я бе подложил на предостатъчно страдания.
Обърнах се и закрачих бавно към хотела, за да взема колата си. Хвърлих през рамо един прощален поглед към книгохранилището. То също се взираше в мен. Не се съмнявах в това. Естествено, че всичко щеше да свърши тук — какъв глупак съм бил, че да си мисля другояче… Бях придърпан към тухленото туловище на сградата… досущ като добиче, запратено надолу по кървавия улей на кланицата.
20.11.1963 (Сряда)
Събудих се на разсъмване. Не можех да си спомня какво бях сънувал, ала сърцето ми така блъскаше в гърдите ми, че всеки момент сякаш щеше да изхвръкне навън.
Тя знае.
Какво знае?
Че си я лъгал за всички онези неща, които уж не можеш да си спомниш.
— Не — изрекох. Гласът ми беше дрезгав и хриптящ.
Да. Нарочно ти е казала, че ще си тръгне след шестия час, понеже не е искала да знаеш, че възнамерява да потегли към теб много по-рано. Не е искала да го знаеш, докато не те изненада. Всъщност може тъкмо да е тръгвала. И докато си бил на сутрешната си терапия, тя вече е пътувала…
Не ми се искаше да вярвам в това, ала заключението се натрапваше от само себе си. Как не се бях сетил преди? Беше повече от очевидно.
Къде щях да се скрия? Докато седях в леглото, а през прозореца проникваха първите лъчи на новия ден, изведнъж си казах, че отговорът на този въпрос също е очевиден. Сякаш подсъзнанието ми бе знаело всичко през цялото това време. Миналото си има резонанс и ехото му продължава да отеква.
Ала първо имах да свърша още една задача на старата си пишеща машина. При това не особено приятна.
20 ноември 1963 г.
Скъпа Сейди,
Излъгах те за някои неща. Мисля, че ти също го подозираше от известно време насам. Мисля си още, че възнамеряваш да ме навестиш по-рано днес. Поради тази причина няма да ме видиш отново… поне докато Джей Еф Кей не посети Далас вдругиден.
Ако всичко върви, както се надявам, ще се наслаждаваме на дълъг и щастлив съвместен живот на съвсем различно място. В началото може и да ти се стори странно, но мисля, че бързо ще се адаптираш. Ще бъда до теб и ще ти помагам. Обичам те и точно поради това не мога да допусна да станеш част от онова, което предстои.
Моля те, не спирай да вярваш в мен. Моля те, прояви нужното търпение. И моля те, не бъди изненадана, ако видиш името и снимката ми във вестниците — ако събитията се развият по желания от мен начин, това навярно ще се случи. Най-важно от всичко обаче е да не се опитваш, да ме откриеш!
С цялата си любов:
Джейк
P.S. Изгори това.
Събрах живота си като Джордж Амбърсън в багажника на своя шевролет с помпозни перки, оставих бележка за терапевтката на вратата и запалих двигателя. Докато карах, изпитвах някаква тежест в гърдите, някаква носталгия… Сейди бе напуснала Джоди по-рано, отколкото бях очаквал — още преди зазоряване. Аз пък напусках „Идън Фалоус“ в девет. Тя щеше да паркира своя фолксваген костенурка до тротоара след петнайсетина минути, да прочете адресираната към терапевтката бележка и да влезе в апартаментчето с ключа, който ѝ бях дал. Веднага щеше да забележи плика с нейното име отгоре, затъкнат във валяка на старата ми пишеща машина. Щеше да го отвори, да прочете съобщението ми, да седне на диванчето пред тъмния екран на телевизора и да заплаче. Вероятно щеше да продължава да плаче и когато терапевтката се появи… но щеше да изгори писмото ми, както ѝ бях заръчал.
Мерседес Стрийт изглеждаше сънлива и притихнала под схлупеното небе. Момиченцата, които скачаха на въже, ги нямаше — навярно бяха на училище и слушаха с безразличие как учителят им говори за предстоящата визита на президента. Както и очаквах, табелата „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ отново висеше на разнебитения парапет на верандата. Под надписа се мъдреше и телефонен номер. Подкарах към склада „Монтгомъри Уорд“, спрях до товарната рампа и влязох в телефонната будка в съседство. Нямах никакви съмнения, че мъжът, който ми отговори с лаконичното: „Ало, тук е Мерит“, е същият човек, който бе отдал под наем номер 2703 на Лий и Марина. В съзнанието ми изплуваха каубойската му шапка „Стетсън“ и кичозните му бродирани ботуши.