Казах му какво искам и той ми се изсмя:
— Имотът не се дава за седмица, пич. Това си е свястно жилище, а не някакъв бардак.
— Напротив, голяма дупка си е — отвърнах аз. — Бил съм вътре и го знам от собствен опит.
— Виж сега, ако ще ми говориш така…
— Не, ти виж! Давам ти петдесет кинта, за да прекарам в тая дупка съботата и неделята. Това си е почти половината на месечния наем, а в понеделник отново си закачаш проклетата табела на верандата!
— За какъв чеп ти е притрябвало да…
— Защото Кенеди пристига и всички хотели между Далас и Форт Уърт са претъпкани. Бих толкова път да дойда тук и нямам никакво намерение да опъвам палатка във Феър Парк или на Дийли Плаза.
Чух как Мерит изщраква със запалката си и си пали цигара, докато обмисля необичайното ми предложение.
— Губите ми времето — подхвърлих. — Тик-так!
— Как се казваш, пич?
— Джордж Амбърсън. — Вече ми се искаше да се бях нанесъл в жилището, без изобщо да се обаждам на господин рентиера. И като нищо щях да го сторя, ако не беше вероятността полицията на Форт Уърт да ми дойде на гости. Съмнявах се, че обитателите на улица, където отбелязваха празниците с мятане на пиратки по птиците, биха съобщили на ченгетата за подобна дреболия, ала беше по-добре да не поемам излишни рискове. Вече не просто се разхождах покрай голяма къщичка от карти, а живеех в нея.
— Да се срещнем пред къщата след половин час… или да речем четирийсет и пет минути.
— По-добре вътре — казах. — Имам ключ.
Тишина. После Мерит ме попита (с ясно доловимо раздразнение):
— Откъде, по дяволите, имаш ключ?
Нямах намерение да издавам Айви даже и ако все още се намираше в Мозел.
— От Лий. Лий Осуалд. Даде ми го преди време, за да мога да влизам и да му поливам растенията.
— Оня загубен мърльо е гледал растения?
Затворих и подкарах обратно към номер 2703. Бъдещият ми съботно-неделен хазяин, вероятно тласкан от любопитството си, пристигна с шевролета си само петнайсет минути по-късно. Естествено, беше с каубойската си шапка и кичозните си ботуши. Седях в дневната и слушах каращите се призраци на хората, които все още витаеха из жилището. Имаха много неща да си кажат.
Явно Мерит беше доста заинтригуван от личността на Осуалд, след като започна да ме разпитва дали наистина е заклет комуняга. Отвърнах му, че няма нищо такова — че Лий си е съвсем обикновено момче от Луизиана, което работи на място с прекрасен изглед към булеварда, откъдето в петък ще мине президентският кортеж. Добавих и как се надявам Осуалд да сподели с мен удобната си позиция.
— Шибаният Кенеди! — изсумтя господин рентиерът. — Той вече със сигурност е проклет комуняга! Няма ли да се намери някой, дето да го гръмне тоя кучи син!
— Приятен ден — усмихнах се аз и отворих входната врата.
Мерит прекрачи прага, но усещах, че не е особено доволен. Беше от хората, които са свикнали наемателите им да им се подмазват и да им се кланят до земята. Само след няколко крачки се спря на напуканата, изронена асфалтова пътечка и се обърна.
— И да оставиш всичко чистичко и спретнато, както го завари!
Огледах хола с протрития килим, олющената замазка и счупеното кресло и го уверих:
— Всичко ще е тип-топ!
После отново седнах и се съсредоточих в опит да чуя кавгите между призраците: Лий, Марина, Маргарет и Де Мореншилд. Обаче по някое време явно съм попаднал под властта на един от внезапно връхлетелите ме пристъпи на сънливост… Когато се събудих, отначало ми се стори, че песничката, която чувам, е само ехо от избледняващ сън.
„Чарли Чаплин из цяла Франция ПЪТУВА, за да гледа как мадамите ТАНЦУВАТ!“
Отворих очи, ала звуците не изчезнаха. Станах, приближих се до прозореца и надзърнах навън. Момиченцата, подскачащи на въже, бяха малко по-височки и леко променени, но иначе си бяха същите. Кошмарното трио. Онази в средата имаше доста пъпчиво лице, въпреки че според мен пубертетът и акнето трябваше да я навестят след не по-рано от четири години. Може би беше болна от дребна шарка или рубеола…
— Салют за капитана!
— Салют за кралицата — измърморих аз и отидох в банята, за да измия лицето си. Водата, която блъвна от крана, беше кафеникава от ръждивите тръби, но достатъчно студена, за да ме освежи. Бях заменил счупения си часовник с евтин „Таймекс“, който показваше два и половина. Не бях гладен, но трябваше да хапна нещо, ето защо отидох с колата до „Мистър Лийс Бар-бе-кю“. На връщане се отбих в дрогерията за още една опаковка прахчета за главоболие. След кратък размисъл си взех и два романа с меки корици на Джон Д. Макдоналд.