— Така ли? Не бях забелязал.
— Никой не обича тарикатите, друже — като ми стигнеш годините, ще се увериш сам. Както и да е, държа да вземеш това и бележника. — Подаде ми някакъв ключ. — За закусвалнята е. Ако утре телефонираш вкъщи и сестрата ти каже, че съм си отишъл през нощта, ще трябва да действаш бързо. При положение, че изобщо решиш да действаш, разбира се.
— Ал, нали не си намислил…
— Само гледам да се подсигуря. Защото това е важно, Джейк. За мен е по-важно от всичко друго. Ако някога си имал желание да промениш света, това е твоят шанс. Спасяваш Кенеди — спасяваш брат му. Спасяваш и Мартин Лутър Кинг. Предотвратяваш расовите размирици. Може би предотвратяваш и избухването на Виетнамската война. — Пак се приведе напред. — Ликвидираш един окаян безпризорник, друже, и можеш да спасиш милиони хора.
— Добър агитатор си, но ключът не ми трябва. При изгрев-слънце утре пак ще си на крака.
— Вероятността да си прав е деветдесет и пет процента. Не е достатъчно. Вземи проклетия ключ.
Взех проклетия ключ и го пъхнах в джоба си.
— Ще те оставя да си починеш.
— Само две думи преди да тръгнеш. Трябва да ти разкажа за Каролин Пулин и Анди Кълъм. Седни, Джейк. Ще отнеме няколко минути.
Останах прав.
— Ъ-ъ. Изтощен си. Трябва ти сън.
— Ще спя, щом пукна. Сядай.
Ал ми разказа, че след като открил „заешката дупка“, първоначално я използвал само да купува продукти, да прави залагания при някакъв букмейкър от Люистън и да трупа излезли от употреба пари. От време на време се измъквал през седмицата за почивка на езерото Себаго, което гъмжало от вкусна и годна за консумация риба. Каза ми, че хората се притеснявали заради радиоактивния прах от тестовите атомни взривове, но опасенията около живачното отравяне със заразена риба все още не си били проправили път. Нарече тези си екскурзии (които обикновено обхващали вторник и сряда, но понякога се проточвали чак до петък) заслужени ваканцийки. Времето винаги било хубаво (защото си било все същото) и риболовът винаги вървял (вероятно улавял поне някои от рибите многократно).
— Знам какво ти се върти в главата, Джейк, тъй като и аз се намирах в постоянен шок през първите няколко години. Искаш ли да ти кажа кой е най-големият куриоз? Да тръгнеш по онези стълби във вихъра на януарските виелици и да се озовеш под жаркото септемврийско слънце. Приказно време, само за по къс ръкав, нали?
Кимнах и го подканих да продължи. Лицето му отново беше придобило восъчен цвят и кашлицата пак беше започнала да раздира гърдите му.
— Но ако се даде време на човека, той може да привикне към всичко, и когато най-накрая шокът попремина, ми дойде наум, че неслучайно съм попаднал на заешката дупка. Тогава се замислих за Кенеди. Но и аз си зададох твоя въпрос: можем ли да променим миналото? Не ме интересуваха последствията — не и в началото — а дали изобщо беше възможно. При една от екскурзиите си до Себаго издълбах с ножа си АЛ Т. ОТ 2007 на едно дърво до бунгалото ми. Като се върнах тук, скочих в колата и отидох до езерото. Бунгалата ги нямаше; на тяхно място в момента има хотел. Но дървото още си е там. Там са и издълбаните в кората му букви. Изминалото време само ги е позагладило: АЛ Т. ОТ 2007. И така разбрах, че е възможно. Тогава вече се замислих и за ефекта на пеперудата.
По онова време във Фолс се издава вестник „Лисбон Уикли Ентърпрайз“ и от библиотеката са сканирали всичките микрофилми през 2005. Компютърните бази-данни са голямо улеснение. Потърсих информация за нещастни случаи от есента или ранната зима на 1958 година. За точно определен нещастен случай. Бях решил да стигна чак до началото на 1959, ако се налагаше, но намерих търсеното в новините от петнайсети ноември 1958. Дванайсетгодишно момиченце на име Каролин Пулин ловувало с баща си отвъд реката, в онази част на Дърам, позната като Боуи Хил. Към два часа следобед — било събота — Андрю Кълъм, ловец от Дърам, стрелял по сърна в същия този участък от гората. Не уцелил сърната, но уцелил момиченцето. Въпреки че се намирало на четиристотин метра, успял да го улучи. Доста съм мислил по въпроса. Когато Осуалд стрелял по генерал Уокър, разстоянието било по-малко от стотина метра. Но куршумът закачил дървената рамка по средата на прозореца и пропуснал целта си. Куршумът, парализирал малката Пулин, пропътувал над четиристотин метра — много повече от онзи, убил Кенеди — и не докоснал нито един ствол или клон на дърво по пътя си. Ако беше закачил дори клонче, почти със сигурност щеше да подмине момиченцето. Как да не се замисли човек.