— Не можеш да дойдеш с мен. Прекалено опасно е. Мислех, че съм ти го обяснил, но може би не съм бил достатъчно ясен. Опиташ ли се да промениш миналото, то мигом ще те захапе! И ако не внимаваш, ще разкъса гърлото ти, преди да се усетиш.
— Помня всичко, което ми каза. Беше пределно ясен. Обаче не можеш да се справиш сам. Бъди реалист, Джейк. Качил си няколко килограма, но все още си кожа и кости. Куцаш, и то здравата! На всеки двеста-триста крачки трябва да спираш и да даваш почивка на коляното си. Какво ще правиш, ако не дай си боже се наложи да се затичаш?
Мълчах. И я слушах. Междувременно навих и сверих часовника си.
— И това далеч не е най-лошото. Ти… ох! Какво правиш?
Бях я ощипал по бедрото.
— Проверявам дали си истинска, а не някаква халюцинация. Още не мога да го повярвам. — Президентският самолет „Еър Форс 1“ щеше да кацне на летище „Лав Фийлд“ след малко повече от три часа. Където някой щеше да подари рози на Жаклин Кенеди. В другите тексаски градове ѝ даряваха жълти рози, ала далаският букет щеше да е от червени.
— Истинска съм и съм тук. Изслушай ме, Джейк. Най-лошото не е незавидното ти физическо състояние в момента, а фактът, че продължаваш да получаваш внезапни припадъци! Не помисли ли за това?
Естествено, че бях помислил. И то неведнъж.
— Ако миналото е толкова отмъстително, както твърдиш, какво според теб ще се случи, щом успееш да се доближиш до човека, по чиито дири вървиш, преди да е натиснал спусъка?
Миналото не беше точно „отмъстително“; това не беше подходящото определение, обаче разбирах какво иска да каже и не разполагах с аргументи, които да оборят тезата ѝ.
— Ти действително нямаш представа в какво се забъркваш.
— Напротив, имам. И ти забравяш нещо много важно. — Тя пое дланите ми в своите и погледите ни се срещнаха. — Аз не просто съм любимото ти момиче, Джейк… ако, разбира се, нещата не са се променили…
— Естествено, че не са се променили! Точно поради тази причина се притеснявам от появата ти тук сега…
— Според теб някакъв човек ще застреля президента и аз имам всички основания да ти вярвам, особено като се има предвид, че онова, което предсказа досега, се оказа вярно. Успял си да убедиш даже и Дийк! „Той знаеше, че Кенеди ще идва в Далас, преди още Кенеди да го е узнал — сподели ми той. — При това позна точния ден и час. Както и че госпожа президентшата ще придружи мъжа си.“ Ти обаче говориш за всичко това, сякаш си единственият човек на света, загрижен за съдбата на Джей Еф Кей. А не е така. Ето Дийк например. Ако нямаше треска, щеше да дойде тук с мен. Ами аз? Дори и да не съм гласувала за него, по една случайност съм американка и това го прави не просто „Президентът“ с главно „П“, но и „моя президент“. Сантиментално ли ти звуча?
— Не.
— Добре. — Очите ѝ буквално хвърляха искри. — Нямам никакво намерение да позволя на някаква откачалка да го застреля, както и нямам никакво намерение ненадейно да заспя.
— Сейди…
— Остави ме да довърша. Нямаме много време, така че трябва да ме слушаш внимателно. Слушаш ли ме?
— Тъй вярно, мадам.
— Добре. Няма да допусна да ме отстраниш от плана си. Ще ти го повторя: няма! Тръгвам с теб. Ако не ме пуснеш в шевролета, ще те следвам с костенурката.
— Боже господи! — възкликнах, без да знам дали това е молитва или проклятие.
— Ако някой ден се оженим, ще правя, каквото ми кажеш, стига да се държиш добре с мен. Възпитана съм да вярвам, че това е дълг на съпругата. — („Ох, ти, дете на шейсетте!“ — помислих си аз.) — Готова съм да зарежа всичко, което знам, и да те последвам в бъдещето. Защото те обичам и защото вярвам, че бъдещето, за което говориш, действително съществува. Вероятно никога вече няма да те изправя пред подобен ултиматум, но сега просто нямам избор. Или ще направиш това, което си намислил, с мен… или изобщо няма да го направиш.
Замислих се над думите ѝ. После се запитах дали тя наистина бе убедена в това, което казваше. Отговорът беше ясен и недвусмислен като белега на лицето ѝ.
Междувременно Сейди се бе загледала в пастелните рисунки на стената.
— Кой според теб ги е нарисувал? Определено има талант.
— Розет — отвърнах. — Розет Темпълтън. Върнаха се с майка си обратно в Мозел, след като бащата претърпя инцидент.
— И после ти се нанесе на тяхно място?
— Не, аз наех къщата от другата страна на улицата. Тук заживя малкото семейство Осуалд.
— Това ли е името на онзи човек, Джейк? Осуалд?
— Да. Лий Осуалд.
— Идвам ли с теб?
— Имам ли избор?
Тя се усмихна и нежно ме погали по косата. Докато не видях усмивката на облекчение, която озари лицето ѝ, нямах представа колко притеснена е била всъщност до този момент.