— Не, скъпи — каза Сейди. — Мисля, че нямаш. Нали затова му казват „ултиматум“.
Преместихме куфарчето ѝ в шевролета. Ако успеехме да спрем Осуалд (при това, без да ни арестуват), впоследствие Сейди можеше да закара колата си в Джоди, където костенурката нямаше да буди никакви подозрения на алеята пред къщата ѝ. А в случай че не ни потръгнеше — ако се проваляхме или ченгетата ни погнеха за убийството на Лий, — щяхме да зарежем автомобила ѝ. Щяхме да бъдем доста по-незабележими и да стигнем доста по-далеч с шевролет с мощен осемцилиндров двигател, отколкото с тромав фолксваген. Да не говорим колко по-бързо щяхме да се движим.
Тя забеляза револвера, когато понечих да го сложа във вътрешния джоб на спортното си сако, и поклати глава.
— Не там — каза. — Сложи го във външния джоб.
Повдигнах въпросително вежди.
— Оттам ще мога бързо да го извадя, ако изведнъж ти се доспи и потънеш в сън.
Закрачихме по алеята. Сейди носеше чантичката си през рамо. По прогноза трябваше да вали, но ми се струваше, че метеоролозите нямаше да излязат прави. Облаците се разпръскваха и небето се изясняваше.
Сейди тъкмо заобикаляше колата и отваряше дясната врата, когато някой се обади зад гърба ми:
— Това ли е приятелката ти, господине?
Обърнах се. Беше едно от момиченцата, които обичаха да си играят тук и да скачат на въже. Само дето, щом се вгледах по-отблизо, забелязах, че не се отнася за акне, а за рубеола. Това обясняваше и защо не е на училище. Детенцето караше дребна шарка.
— Да — отвърнах.
— Хубава е. Въпреки това там… — момиченцето се запъна — … на лицето ѝ.
Сейди се усмихна. Възхищението ми от смелостта ѝ нарасна още повече… и между другото, така и не намаля.
— Как се казваш, миличка?
— Сейди — отговори детето. — Сейди ван Оуън. А ти?
— Сигурно няма да ми повярваш, но аз също се казвам Сейди.
Момиченцето я изгледа със смесица от недоверие и цинизъм. Същинска бунтарка от Мерседес Стрийт.
— Да бе, да!
— Напротив. Името ми е Сейди Дънхил. — Тя се обърна към мен. — Какво съвпадение, а, Джордж?
Нямах никакво желание — както и време — да обсъждаме това.
— Трябва да те питам нещо, госпожице Сейди ван Оуън. Знаеш къде е автобусната спирка на Уинскот Роуд, нали?
— Много ясно. — Тя завъртя театрално очи, сякаш искаше да каже: „За тъпа ли ме смятате?“ — А вие двамата да сте карали шарка?
Голямата Сейди кимна.
— И аз съм карал — обадих се, — така че сме наравно. А знаеш ли кой автобус ходи до центъра на Далас?
— Номер три.
— И колко често минава този номер три?
— Мисля, че на всеки половин час, но може да е и на петнайсет минути. За какво ви е притрябвал рейсът? Нали имате кола? Даже май две коли!
От изражението на голямата Сейди разбирах, че и тя се пита същото.
— Аз си знам най-добре. И ако искаш да знаеш, баща ми кара подводница!
Сейди ван Оуън се ухили широко.
— Знаеш го значи!
— Знам го, и още как! — усмихнах се и аз. — Хайде, Сейди, качвай се. Трябва да потегляме.
Погледнах часовника си. Беше девет без двайсет.
— Кажи ми откога се заинтересува от разписанието на градския транспорт — подхвърли Сейди в колата.
— Първо ми кажи ти как ме намери.
— Първо отидох в „Идън Фалоус“ и като не те открих, изгорих бележката, както бе поискал, и реших да се отбия при стареца от съседния апартамент.
— Господин Кенопенски.
— Да. Той обаче нищо не знаеше. Междувременно пристигна терапевтката ти и седна отпред на стълбите. Никак не беше доволна от внезапното ти изчезване. Каза, че се били разменили с Дорийн, за да може Дорийн да види Кенеди днес.
Автобусната спирка на Уинскот Роуд беше пред нас. Намалих, за да видя дали разписанието още си стои под малката козирка, обаче някой явно го беше скъсал. Продължих да карам и след стотина метра отбих.
— Какво правиш?
— Това е нашата застрахователна полица. Ако рейсът не дойде до девет, ще продължим. Давай по-нататък.
— Започнах да звъня на хотелите в централната част на Далас, обаче никой не пожела да говори с мен. Всички бяха толкова заети… Затова накрая се обадих на Дийк и той се свърза с ченгетата. Казал им, че разполага с надеждна информация, че някой планира да застреля президента.
Както си следях в огледалото за обратно виждане за евентуалната поява на автобуса, изведнъж се обърнах потресен към Сейди. В същото време, макар и с неохота, не можех да не се възхитя на постъпката на Дийк. Нямах представа каква част от онова, което Сейди му е казала, е взел за чиста монета, обаче беше поел сериозен риск.