— И какво стана? Дийк съобщи ли им името си?
— Така и не получи възможност да го направи. Затвориха му, представяш ли си? Май някъде по това време взех да вярвам на твърденията ти как миналото се защитава и така нататък. Ти така го възприемаш, нали? Като жив учебник по история?
— Вече не.
Ето че автобусът най-сетне се появи. Пухтящ и тромав, боядисан в жълто-зелено. На табелката зад предното стъкло пишеше „3 ГЛАВНА УЛИЦА ДАЛАС 3“. Возилото спря и вратите в предната и задната му част се отвориха със съскане и проскърцване. Качиха се само двама-трима пътници, ала едва ли щяха да си намерят свободни места; когато рейсът мина бавно покрай шевролета, видях, че всички седалки са заети. Зърнах някаква жена, чиято шапка бе закичена със значки с лика на Кенеди. Тя весело ми помаха и макар че погледите ни се срещнаха само за миг, успях да доловя вълнението и нетърпението ѝ от предстоящата визита на президента.
Включих на скорост и поех след автобуса. От рекламния му билборд в задната му част някаква брюнетка тръбеше, че ако има един живот, предпочита да го изживее като блондинка. Сейди ѝ помаха подигравателно.
— Я, моля ти се! Затвори си плювалника!
— Доста си критична за момиче, което не знае къде ще преспи следващата нощ — подхвърлих ѝ аз. В интерес на истината обаче Сейди беше права — дизеловата воня от ауспуха на рейса беше нетърпима. Увеличих малко дистанцията. Нямаше смисъл да се завирам в задната му броня, след като се бях уверил, че Малката Сейди не ни е излъгала за номера. Вероятно щеше да излезе права и за интервала между отделните коли по маршрута. „Обикновено минават на половин час“ — беше казало момиченцето… само дето днешният ден не беше от обикновените.
— Плаках, и то доста, понеже си помислих, че си заминал завинаги. Бях уплашена за теб, но и те мразех, задето ми причиняваш това.
Можех да я разбера, обаче все още бях напълно убеден, че постъпката ми е била правилна, ето защо реших да си замълча.
— Отново се обадих на Дийк. Той ме попита дали някога си споменавал нещо за друго свое скривалище — примерно в Далас или във Форт Уърт… Отвърнах му, че не си спомням да си ми споделял подобни неща; най-малкото, че не си ми казвал нищо конкретно. Тогава той изтъкна, че би могло да си изтървал нещичко по време на престоя си в болницата, докато си бълнувал, или нещо такова. Каза ми да се опитам да си припомня и най-малките подробности. Сякаш не го бях правила десетки пъти досега… Върнах се при господин Кенопенски с надеждата, че току-виж си споделил нещо пред него. Вече беше станало време за вечеря и започваше да се стъмва. Той ми отговори отрицателно, ала точно по това време синът му пристигна — беше донесъл задушено за вечеря, — и ме покани да хапна с тях. Господин Кенопенски се разприказва и се отдаде на спомени за доброто старо време; оказа се, че е истинска съкровищница на истории…
— Да, знам — прекъснах я, без да изпускам от поглед завиващия по булевард „Викъри“ автобус. Дадох мигач и го последвах, съблюдавайки подобаваща дистанция, за да не се налага отново да гълтаме изгорелите му газове. — Чувал съм поне триста от тях.
— Да слушам разказите на стареца беше най-доброто, което можех да направя, защото се поразсеях от проблемите си, а понякога само трябва да се отпуснеш малко, за да се проясни съзнанието ти и да дадеш шанс на решението да изскочи на повърхността. Докато се връщах към малкото ти апартаментче, изведнъж си спомних как ми беше споменал, че по някое време си живял на Кадилак Стрийт. И ти самият веднъж ми беше казал, че май названието на улицата не било точно такова…
— О, боже! Съвсем бях забравил за това.
— Това беше последният ми шанс. Отново звъннах на Дийк. Оказа се, че той не разполага с подробни карти на града, но знаел, че в училищната библиотека има такива. Веднага отиде дотам с колата си — представям си как е кашлял, докато е шофирал, понеже болестта още го държеше здраво, — той ми се обади от кабинета. Беше открил Форд Авеню и „Крайслер Парк“ в Далас, както и няколко улици с название „Додж“. Нито една обаче не носеше онова по-тежкарско „кадилаково“ излъчване, ако разбираш какво имам предвид. Тогава Дийк се натъкна на Мерседес Стрийт във Форт Уърт. Исках веднага да тръгна натам, но той ми каза, че ще имам по-добри шансове да зърна теб или колата ти, ако изчакам до сутринта.