— Правите ни огромна услуга, госпожо — рече Сейди. Тя отвори чантичката си, извади портмонето и ѝ подаде двайсетачка. — Дайте им това за услугата. Извинете, че ви създадохме главоболия, но ако не видя Кенеди, просто ще умра!
Жената с количката се усмихна разбиращо.
— Божичко, толкова пари за едно изтегляне на буксир… Ако имате някакво листче, бих могла да ви напиша разписка…
— Не се притеснявайте — махнах с ръка. — Имаме ви доверие. Но може би няма да е зле да пъхна една бележчица под чистачките…
Сейди ме изгледа въпросително, обаче извади химикалка и малко тефтерче с нарисувано кривогледо хлапе на подвързията. Под широката му усмивка пишеше с големи букви: „ЩУРИ УЧИЛИЩНИ ДНИ“.
Много неща зависеха от тази бележка, ала нямах никакво време да обмисля какво точно ще напиша. Просто го надрасках набързо, сгънах листчето и го затъкнах под чистачката. В следващия момент вече бяхме свърнали зад ъгъла.
— Джейк? Добре ли си?
— Да, а ти?
— Като се изключи натъртеното ми рамо от вратата, нищо ми няма. Но ако се бяхме блъснали в онзи стълб, едва ли щеше да е така. И двамата щяхме да пострадаме. За кого остави онази бележка?
— За онзи, който ще изтегли шевролета. — Горещо се надявах този господин Непознат да изпълни молбата ми. — Не му е сега времето, Сейди… ще се тревожим за това, когато се върнем.
Ако се върнем.
Най-близката автобусна спирка се намираше малко преди следващата пряка. Там чакаха три чернокожи жени, две бели дами и един господин с вид на латиноамериканец — все едно бяха на кастинг за „Закон и ред“. Седнах на пейката под заслона до шестата жена на спирката — чернокожа госпожа, чиито респектиращи габарити бяха опаковани в бяла униформа от изкуствена коприна, която буквално крещеше „Аз съм прислужница на бели богаташи!“ Забелязах, че носи значка с надпис: „ГЛАСУВАЙ ПАК ЗА ДЖЕЙ ЕФ КЕЙ ПРЕЗ ’64“.
— Проблем с крака ли, господине? — попита тя.
— Да — кимнах. Имах четири опаковки с прахчета против главоболие в джоба на спортното си сако. Бръкнах вътре, напипвайки револвера, и извадих две от тях. Разкъсах пликчетата и ги изсипах директно в устата си.
— Ако не ги разтваряте във вода, ще си прецакате бъбреците — посъветва ме жената.
— Знам. Но трябва да се подсигуря кракът ми да не ме издъни, преди да съм видял президента.
Тя се ухили широко:
— Само така!
Сейди стоеше на самия ръб на тротоара и се взираше угрижено за следващата тройка.
— Днес рейсовете закъсняват малко — отбеляза домашната прислужница, — ама пък ходят директно там. Няма начин да изтърва Кенеди!
Беше станало девет и половина и автобусът го нямаше никакъв, но поне болката в коляното ми беше намаляла до тъпо пулсиране. Бог да благослови прахчетата гудис.
Сейди се надвеси над мен.
— Джейк, може би трябва да вземем…
— Ето я тройката! — възкликна жената с бялата униформа и се изправи на крака. Изглеждаше впечатляващо — кожата ѝ беше черна като абанос, косата ѝ беше съвсем права, а на ръст надвишаваше Сейди поне с три сантиметра. — Уха, ще си намеря местенце баш на Дийли Плаза! Нося си и сандвичи в чантата! Дали ще ме чуе, когато викам?
— Със сигурност — уверих я аз.
Тя се разсмя:
— Много ясно! И не само той, ами и Джаки!
Автобусът беше пълен, но въпреки това хората от спирката успяха да се натъпчат вътре. Със Сейди бяхме последните на опашката. Шофьорът, който изглеждаше бесен като брокер в деня на големия борсов крах, размаха пред нас разперената си длан.
— Не мога да ви взема! Натъпкани сме като сардини! Изчакайте следващия автобус!
Сейди ме изгледа отчаяно, но преди да кажа нещо, негърката с бялата униформа се намеси в наша защита:
— Ще ги пуснеш, и още как! Човекът има проблем с крака си, а дамата и тя си има проблеми, както и сам можеш да видиш! Освен това и двамата са кльощави. Или ги пускаш, или аз сядам на мястото ти и подкарвам проклетия рейс! Мога да се справя, да знаеш! Баща ми беше шофьор на автобус!
Мъжът зад волана погледна към надвисналата над него грамада, след което само подбели очи и ни махна да се качваме. Бръкнах в джоба си за дребни, ала той покри апарата за таксуване с месестата си длан и въздъхна тежко:
— Зарежете това, просто се опитайте да се наврете зад бялата черта. Дано да успеете. — После поклати глава. — Умът ми не го побира защо не пуснаха допълнителни автобуси днес! — При тези думи дръпна хромираната ръчка и вратите се затвориха със съскане. Въздушните спирачки изпуфтяха и превозното средство бавно, но сигурно се затътри тежко напред.