Моят ангел обаче не беше приключил с мисията си. В момента се бе надвесил над двама работници — единият бял, а другият афроамериканец — с канчета за храна в скута.
— Станете и направете място за тази дама и този джентълмен! Не виждате ли, че едва ходи? И въпреки това е тръгнал да види Кенеди!
— Госпожо, няма нужда! — обадих се аз.
Ала тя не ми обърна внимание.
— Хайде, размърдайте се! Да не сте израснали в гората!
Двамата неохотно се изправиха и се сбутаха в навалицата. Чернокожият работник изгледа злобно едрата ни закрилница.
— Шейсет и трета стана, а ние продължаваме да отстъпваме местата си на белите!
— О, я стига! — изсумтя белият му приятел.
Другият ме гледаше с нездраво любопитство. Накрая кимна към току-що освободените места.
— Сядай, преди да си припаднал, Джаксън! — подвикна ми чернокожият.
Разположих се до прозореца. Сейди измърмори някакви благодарности и се настани до мен. Автобусът се тътрузеше по улиците като престарял слон, набиращ сетни сили. Домашната прислужница стоеше до нас, прикривайки ни с телесата си от другите пътници, като поклащаше масивните си хълбоци при всеки завой. Отново погледнах часовника си. Десет сутринта. Колко ли още щяхме да пътуваме?
Сейди се притисна към мен и косата ѝ погъделичка бузата и врата ми.
— Накъде отиваме и какво ще правим, когато стигнем там? — прошепна тя в ухото ми.
Исках да се обърна към нея, ала наместо това продължих да гледам напред в търсене на следващия проблем, който щеше да ни връхлети. Вече се намирахме на Уест Дивижън Стрийт, която беше част от шосе номер 180. Скоро щяхме да сме в Арлингтън — бъдещият дом на бейзболния отбор „Тексас Рейнджърс“, чийто собственик щеше да стане Джордж Буш. Ако всичко вървеше добре, щяхме да стигнем в Далас около десет и половина — два часа преди Осуалд да зареди първия патрон в проклетата си италианска пушка. Единственият проблем беше, че когато се опитваш да промениш миналото, нещата рядко се развиват по план.
— Просто ме следвай и прави това, което ти казвам — обърнах се към Сейди. — И през цялото време бъди нащрек.
Минахме южно от Ървинг, където съпругата на Лий в момента се възстановяваше след раждането на второто им дете — събитие, случило се само преди месец. Трафикът вече беше доста натоварен. Отгоре на всичко половината от пътниците в препълнения автобус пушеха. Навън (където се предполагаше, че въздухът би трябвало да е малко по-чист) улиците бяха задръстени от превозни средства. Видяхме една кола с надпис „ОБИЧАМЕ ТЕ, ДЖАКИ!“ на задното стъкло, както и друга, на която пишеше: „ВЪН ОТ ТЕКСАС, КОМУНИСТИЧЕСКИ ПЛЪХ!“. Нашият автобус продължаваше да се придвижва бавно напред. Забелязах, че колкото повече напредвахме, толкова повече се увеличаваше броят на чакащите по спирките; те размахваха ядно юмруците си към нас, щом виждаха, че автобусът ни не само че няма никакво намерение да спре, но дори няма и да забави ход.
В десет и петнайсет излязохме на булевард „Хари Хайнс“ и минахме покрай знак, указващ пътя за летище „Лав Фийлд“. Катастрофата стана точно три минути по-късно. Бях се надявал, че ще ни се размине, обаче вътре в себе си знаех, че това ще се случи, и до голяма степен го очаквах. Ето защо, когато някакъв самосвал пресече стоплинията на кръстовището между булевард „Хайнс“ и Инуд Авеню, бях донякъде подготвен. Бях виждал нещо подобно и преди, на път към гробището „Лонгвю“ в Дери.
Веднага сграбчих Сейди за шията и наведох главата ѝ към коленете.
— Долу! — изкрещях.
Миг по-късно бяхме запратени в пространството между шофьорската седалка и местата за пътниците. Строшени стъкла. Стържене на метал. Правостоящите пътници бяха запратени напред в крещящо кълбо от мятащи се ръце, летящи чанти и падащи шапки. Белият работник, който бе изсумтял „О, я стига!“, се беше проснал върху апарата за таксуване до шофьорската седалка. От едрата ни закрилница пък не се виждаше и следа; явно бе погребана под човешката лавина.
Носът на Сейди кървеше, а под дясното ѝ око имаше подутина. Водачът на автобуса се бе прострял странично зад волана. Голямото предно стъкло беше счупено и през отвора се виждаше ръждива метална стена. Можех да прочета „ТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ ДАЛАС“. Миризмата на асфалта, с който беше натоварен камионът, бе всепроникваща.
Завъртях Сейди към мен.
— Добре ли си? Главата ти как е?
— Горе-долу бива — усмихна се тя. — Просто малко ме стресна, когато ми изкрещя да се наведа…