От купчината тела в предната част на рейса се разнасяха стенания и викове. Някакъв мъж със счупена ръка успя да се измъкне и отиде да раздруса шофьора, за да го свести. Тялото му обаче рухна тежко на пода на кабината. Тогава забелязах, че от челото на водача стърчи голямо парче стъкло.
— Господи! — извика мъжът със счупената ръка. — Май е мъртъв!
Сейди се приближи до работника, паднал върху апарата за таксуване, и му помогна да се върне на мястото, където бе седял преди появата ни. Лицето му беше мъртвешкибледо, той тихо стенеше. Предположих, че именно слабините му са поели удара в апарата. Чернокожият му приятел ми помогна да изправим на крака домашната прислужница, но — честно казано — ако жената не беше в съзнание, едва ли щяхме да се справим, защото тя тежеше поне сто и петдесет кила. Слепоочието ѝ кървеше и бялата ѝ униформа никога вече нямаше да е същата. Попитах я дали е добре.
— Май да, ама яко си фраснах кратуната! Да го вземат мътните!
Зад нас глъчката тепърва се надигаше. Съвсем скоро народът щеше да се юрне панически към изходите. Застанах пред Сейди и я накарах да обгърне кръста ми с ръце. Като се имаше предвид състоянието на коляното ми, вероятно бе по-разумно аз да я прегърна, ала инстинктът си е инстинкт.
— Трябва да помогнем на хората да излязат навън — обърнах се към чернокожия работник. — Натисни ръчката за отваряне на вратите!
Той се опита, но не успя.
— Заяла е!
Казах си, че това е ужасно; че миналото нарочно я държи в това положение. За съжаление не можех да му помогна, понеже само едната ми ръка ставаше за нещо. Тогава домашната прислужница, чиято униформа вече беше подгизнала от кръв, се понесе покрай мен, като за малко не ме събори на земята. За момент усетих как хватката на Сейди отслабва, но после ръцете ѝ отново се сключиха около кръста ми. Шапката на огромната госпожа се бе килнала гротескно настрани, а воалетката ѝ бе осеяна с алени капчици. Тя набързо си намести шапката и сграбчи никелираната дръжка.
— Броя до три и дърпаме проклетия лост — инструктира партньора си. — Готов ли си?
Той кимна.
— Едно… две… три!
Двамата дръпнаха… или по-скоро тя дръпна, при това с такава сила, че чак съдра роклята си под мишницата. Вратите се отвориха. Зад нас избухнаха радостни овации.
— Благода… — започна Сейди, ала аз я придърпах към себе си.
— Бързо. Преди да са ни прегазили. Не се отделяй от мен. — Бяхме първите, успели да слязат от автобуса. Щом се озовахме на улицата, завъртях Сейди в посока към Далас. — Да вървим.
— Джейк, онези хора имат нужда от помощ!
— Сигурен съм, че съвсем скоро ще я получат. Не се обръщай назад. Гледай напред, понеже оттам ще се зададе следващата беда.
— Каква беда? Какво още ще ни се стовари на главите?
— Всичко, което миналото успее да запрати по нас — гласеше отговорът ми.
Трябваха ни двайсет минути, за да се отдалечим на четири преки от мястото, където тройката бе приключила с маршрута си. Усещах как коленете ми се подуват. Пулсациите на болката отекваха в тях с всеки удар на сърцето ми. Стигнахме до една пейка и Сейди ми каза да седна за малко.
— Нямаме никакво време!
— Сядай, господинчо! — нареди ми тя и така ме блъсна, че се стоварих на пейката, на чиято облегалка се мъдреше реклама на местна погребална агенция. Сейди кимна доволно като жена, изпълнила отговорна задача, след което излезе на булевард „Хари Хайнс“ отвори чантичката си и взе да рови вътре. Пулсиращата болка в коляното ми временно затихна, когато сърцето се изкатери в гърлото ми и заседна там.
Някаква кола я заобиколи в последния момент, надувайки клаксона. Двайсет сантиметра встрани и Сейди щеше да бъде пометена. Шофьорът размаха юмрук, обаче това явно му се стори недостатъчно, понеже реши да ѝ покаже и среден пръст. Извиках ѝ веднага да се връща на тротоара, ала тя дори не ме удостои с поглед. Беше извадила портмонето си и косата ѝ се развяваше от въздушната вълна на профучаващите покрай нея автомобили. Сейди обаче бе хладнокръвна и спокойна като неделна зимна утрин. По някое време изглежда намери това, което търсеше, защото прибра портмонето в чантичката и размаха зеленикава банкнота над главата си. Приличаше на мажоретка в навечерието на голямо спортно събитие.
— Петдесет долара! — извика тя. — Петдесет долара да ме закарате до Далас! До главната улица! Главната улица! Трябва да видя Кенеди! Петдесет долара!
„Няма да свърши работа — помислих си аз. — Единственото, което може да стане, е неотстъпчивото минало да я прегази с някоя кола…“