В онзи момент за пръв път ми хрумна изразът животът е игра на ези-тура. Ал грабна още една дамска превръзка, изкашля се, изхрачи се и я метна в кошчето за боклук. После пое въздух, доколкото му позволиха измъчените му дробове, и отново поде усилно разказа си. Не се опитах да го спра. Слушах го с внимание.
— Написах името ѝ в полето за търсене на базата-данни на „Ентърпрайз“ и открих още няколко статии за нея. Завършила Лисбонската гимназия през 1965 — година след съучениците си, но все пак успяла — и се записала в Мейнския университет. Бизнес специалност. Станала счетоводителка. Заживяла в Грей, на около петнайсет километра от езерото Себаго, където прекарвах заслужените си ваканцийки, и все още работи на свободна практика. Ще познаеш ли кой е един от най-големите ѝ клиенти?
Поклатих глава.
— Съгражданинът ни Джон Крафтс. Скуиги Уитън, един от продавачите му, е редовен посетител в закусвалнята и когато един ден ми каза, че са се захванали с годишната инвентаризация и „сметачката“ преглеждала счетоводните книги, реших да мина през автокъщата и да хвърля един поглед. В момента е на шейсет и пет и… нали знаеш как някои жени продължават да са красиви и на тази възраст?
— Да — отвърнах. Сетих се за майката на Кристи, чиято красота разцъфна едва когато мина петдесетте.
— Каролин Пулин е такава. Ако беше живяла преди двеста-триста години, класическите черти на лицето ѝ биха запленили всеки художник. Дългата ѝ коса е снежнобяла и я носи разпусната.
— Струва ми се, че си хлътнал, Ал.
Бяха му останали достатъчно сили да ми покаже среден пръст.
— В отлична физическа форма е — което може да се очаква от една неомъжена жена, принудена сама да се вдига от инвалидната количка всеки ден и да се качва и слиза от специално оборудвания си ван. Да не говорим за лягането и ставането от леглото, къпането и всичко останало. И се справя — Скуиги казва, че е напълно самостоятелна. Бях впечатлен.
— И реши да я спасиш. Като проба.
— Пак се спуснах в заешката дупка, само че този път останах в бунгалото до Себаго около два месеца. Обясних на собственика, че съм се опаричил след смъртта на чичо си. Добре е да го запомниш този трик, друже — оправданието с богатия чичо е изпитан и надежден метод. Всеки му вярва, защото всеки иска богат чичо. И така, денят настъпи: петнайсети ноември 1958 година. Със семейство Пулин нямах работа. Тъй като си бях втълпил да спра Осуалд, много по-интересен ми беше Кълъм, стрелецът. И него бях проучил, и знаех, че живее на около километър и половина от Боуи Хил, близо до старата сграда на Дърамската фермерска асоциация. Идеята ми беше да съм там, преди да е тръгнал към гората. Но нещата не се развиха по план.
Излязох доста рано от бунгалото край Себаго, което се оказа добре, тъй като дори километър не бях изминал с взетата под наем кола от „Херц“, когато видях, че гумата е спаднала. Смених я с резервната и макар да изглеждаше абсолютно здрава, само след още километър и тя спадна.
Качиха ме на стоп до бензиностанция на „Есо“ в Нейпълс, където служителят в автосервиза ме осведоми, че е затрупан с работа и няма време да бие път до закъсал шевролет под наем и да му сменя гумата. Вероятно беше бесен, задето е изпуснал съботния лов. Като извадих двайсет долара, размисли, но стигнах до Дърам чак в ранния следобед. Тръгнах по стария Рънараунд Понд Роуд, защото уж беше най-прекият път, и познай какво? Мостът над Чъкъл Бруук се беше сгромолясал във водата. Големи червено-бели бариери; казани за топене на асфалт; оранжеви табели с надписи „ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН“. Вече се бях досетил накъде отиват нещата и имах неприятното чувство, че няма да довърша започнатото тази сутрин. Не забравяй, че бях тръгнал от бунгалото в осем часа, само и само да разполагам с време, а за четири часа бях изминал едва трийсет километра. Но не се отказах. Поех по заобиколния маршрут през Методист Чърч Роуд с газ до ламарината и фонтани от прахоляк зад гумите — по онова време всичките пътища в тази посока са черни.