— С който Джони ме нарани? Да, същият. Шериф Джоунс ми го върна след следствието. Беше си помислил, че е мой, и вероятно не без основание. Само дето не е от дома ми на Бий Трий… Предполагам, че Джони го е взел от къщата ни в Савана. Оттогава неизменно го нося в чантата си. Искаше ми се да имам под ръка нещо, с което да се защитя в случай на извънредна ситуация… — Очите ѝ се насълзиха. — А това си беше точно такъв случай, нали? Ако това не беше извънредна ситуация, здраве му кажи!
— Прибери го в чантата. — Натиснах педала на съединителя, който се оказа учудващо твърд, и успях да превключа на втора. Купето миришеше на кокошарник, който не е бил чистен от най-малко десет години.
— Ще изцапа всичко с кръв.
— Няма значение. Не можеш да вървиш из града с окървавен нож, особено когато президентът идва на посещение в града… Просто е прекалено.
Тя прибра ножа в чантичката си, след което започна да търка очи с юмручета — досущ като момиченце, което е ожулило коленете си.
— Колко е часът?
— Единайсет и десет. Кенеди ще кацне на летище „Лав Фийлд“ след четирийсет минути.
— Всичко е срещу нас — каза тя. — Нали?
Погледнах я.
— Е, вече знаеш как е — въздъхнах.
Успяхме да стигнем до Норт Пърл Стрийт, преди двигателят на стюдебейкъра да направи последните си издихания. Изпод предния капак започна да излиза пара, а нещо метално изтопурка тежко на асфалта. Сейди извика възмутено, удари с юмрук по бедрото си и изтърва няколко лоши думички, ала в интерес на истината аз изпитах облекчение. Поне нямаше да се налага да се боря със своенравния педал на съединителя. Изключих от скорост и оставих пушещата таратайка да се изтътрузи до бордюра. Стюдебейкърът спря пред някаква алея с предупредителен надпис „НЕ ПАРКИРАЙ!“, ала това изобщо не ме притесни след скорошните ми подвизи, сред които се открояваха нападение със смъртоносно оръжие и насилствено отнемане на автомобил.
Излязох от колата и докуцуках до бордюра, където Сейди вече ме очакваше.
— Колко стана? — попита тя.
— Единайсет часа и дванайсет минути.
— Докъде точно трябва да стигнем?
— До Тексаското книгохранилище за учебна литература. На ъгъла на Хюстън и Елм Стрийт. Делят ни четири-пет километра. А може би и повече. — Последните ми думи бяха заглушени от оглушителния рев зад нас. Обърнахме се и видяхме стремително снижаващия се „Еър Форс 1“.
Сейди уморено отметна косата от лицето си.
— Какво ще правим?
— Точно в момента нямаме друг избор, освен да продължим пеша.
— Прегърни ме през раменете — предложи тя. — Да поема поне част от тежестта ти.
— Благодаря ти, скъпа, но ще се справя и сам.
На следващата пряка обаче се оказа, че няма да успея.
В единайсет и половина успяхме да се доберем до кръстовището на Норт Пърл и Рос Авеню; по това време президентският боинг 707 тъкмо спираше пред официалните лица от церемонията по посрещането. Сред тях, естествено, беше и жената, която щеше да подари на Джаки букета с червените рози. Точно пред нас се издигаше величествената катедрала „Сантуарио де Гуадалупе“. На стъпалата ѝ, под статуята на светицата, седеше някакъв мъж. От едната му страна лежаха дървени патерици, а пред него имаше лакирана гледжосана паничка. Върху паничката бе подпряно картонче с надпис: „САКАТ СЪМ! МОЛЯ ВИ ПОМОГНЕТЕ МИ С КАКВОТО МОЖЕТЕ, БЪДЕТЕ ДОБРИ САМАРЯНИ! БОГ ВИ ОБИЧА!“
— Къде са твоите патерици, Джейк?
— Останаха в „Идън Фалоус“, в дрешника в спалнята.
— Забравил си патериците?
Жените са царици на риторичните въпроси, не смятате ли?
— В последно време почти не ги използвах. На къси разстояния нямам проблеми. — Това обяснение беше за предпочитане от признанието, че главната ми цел е била да се омета възможно най-бързо от рехабилитационния център и най-вече — преди Сейди да ме е открила там.
— Е, сега можеш да използваш тези.
Тя се затича напред със завидна пъргавина и се заприказва с просяка на църковните стъпала. Докато докуцукам при тях, двамата вече се пазаряха.
— Патерици като тези струват девет долара, а ти искаш петдесет за едната?
— Трябва ми поне една, за да се прибера — отвърна просякът. — А като го гледам твоя приятел, без патерица трудно ще стигне където и да било.
— А какво стана с твоята философия, че Бог ни обича и трябва да бъдем добри самаряни?
— Че какво ѝ има? — учуди се просякът и замислено почеса наболата си брадичка. — Бог наистина ви обича, но аз съм един сакат клетник. Ако не харесвате условията ми, направете като фарисеите и подминете злочестия несретник, без да му помогнете. Аз например така бих сторил.