— Обзалагам се, че точно така би постъпил — изсумтя Сейди. — Ами ако ти задигна патериците?
— Направиш ли го, Бог вече няма да те обича — отвърна просякът и избухна в смях. Смехът му беше доста жизнерадостен за сакат човек. Забелязах, че по отношение на зъбите е по-добре в сравнение с каубоя от стюдебейкъра, ала и той не разполага с пълния комплект.
— Дай му парите — казах. — Едната ще ми е достатъчна.
— Естествено, че ще му ги дам. Просто не обичам да ме работят.
— Госпожо, не се обиждайте, ама това е много жалко за мъжкото население на планетата.
— Внимавай с приказките! — срязах го аз. — Това е годеницата ми.
Вече беше дванайсет без двайсет.
Просякът изобщо не ми обърна внимание. Погледът му беше прикован в портмонето на Сейди.
— Има кръв по него. Да не си се порязала, докато се бръснеш, госпожо?
— Хич не ми се прави на остроумен, мошенико! — Сейди извади десетачката, която бе размахвала пред автомобилите на булеварда, след което добави към нея две двайсетачки. — Ето — подаде му ги тя. — Разорена съм. Сега доволен ли си?
— Вие помогнахте на един сакат клетник — отвърна просякът. — Затова ако някой трябва да се чувства доволен, това сте вие.
— Е, ама не е така! — извика му Сейди. — Дано дъртите ти очи изтекат от грозната ти кратуна!
Просякът въздъхна тежко и ми хвърли поглед, изпълнен с библейска мъдрост.
— По-добре ѝ намери подслон, синко, защото цикълът ѝ май ще дойде всеки момент!
Наместих патерицата под дясната си подмишница — онези щастливци, които не са имали проблем с костите си, смятат, че единичната патерица се слага откъм болния крак, но не е така — и подхванах лакътя на Сейди с лявата си ръка.
— Хайде. Нямаме никакво време.
Докато се отдалечавахме, тя се обърна през рамо, потупа хълбока си и извика:
— Целуни ме отзад!
— Само се върни, слънчице, и се наведи към лицето ми, и ще го направя безплатно! — гласеше отговорът на просяка.
Вървяхме по Норт Пърл… по-точно, Сейди вървеше, а аз куцуках. Естествено, патерицата подобряваше значително положението, обаче нямаше начин да се доберем до кръстовището между Хюстън и Елм Стрийт преди дванайсет и половина.
Пред нас се издигаше строително скеле. Тротоарът минаваше под него. Дръпнах Сейди да излезем на улицата.
— Джейк, защо, по дяволите…
— Защото ще се срути отгоре ни. Повярвай ми.
— Трябва ни транспорт. Наистина ни трябва… Джейк? Защо спря?
Всъщност бях спрял, защото животът е песен и миналото се стреми към хармония. Обикновено тази хармония не означава нищо (или поне така си мислех тогава), ала от време на време дръзкият посетител на Страната на миналото може да се възползва от някоя. Замолих се с цялото си сърце това да е един от тези случаи.
На ъгъла между Норт Пърл и Сан Хасинто бе паркиран форд сънлайнър от 1954 година. Кабриолет. Моят беше червен, а този тук — тъмносин, обаче въпреки това си помислих, че… може би пък…
Забързах към колата и пробвах дясната врата. Заключена. Естествено. Понякога улавяш момента, но има ли пълно щастие? Никога.
— Ще можеш ли да я запалиш?
Нямах представа как да го направя и подозирах, че може би е доста по-трудно, отколкото го показваха в телевизионния сериал „Бърбън Стрийт“. Обаче знаех как да вдигна патерицата си, да я обърна наопаки и да заблъскам методично по страничния прозорец с горния ѝ край, докато се напука и хлътне навътре. Никой не ни гледаше, понеже тротоарът беше пуст. Народът се беше изсипал на югоизток. Чувах далечния рев на тълпите, струпали се покрай главната улица в очакване на президентската лимузина.
Хоп! Стъклото поддаде. Отново завъртях патерицата и натиснах прозореца с гумения ѝ накрайник в долната част. Щеше да се наложи един от нас да седне отзад. Ако успеехме да подкараме сънлайнъра, естествено. Докато бях в Дери, бях залепил със скоч дубликата от ключа в дъното на жабката, под купчината с документите. Може би и този тип бе направил същото. Шансът беше незначителен… но шансът Сейди да открие убежището ми на Мерседес Стрийт беше още по-нищожен, а ето че се беше случило. Натиснах никелирания бутон на жабката и започнах да ровя вътре.
„Хармонизирай се, копеле такова! Моля те, нали все се стремиш към проклетата хармония! Помогни ми малко поне веднъж!“
— Джейк? Какво си мислиш, че…
Пръстите ми напипаха нещо и извадих от жабката малка тенекиена кутийка от ментови бонбони. Отворих я и видях, че вътре има не един, а четири ключа! Нямах идея какво отключват другите три, ала безпогрешно различих онзи, който ми трябваше. Щях да го разпозная и в пълен мрак, само по очертанията му.