Сейди натисна дръжката на вратата и ми хвърли разтревожен поглед.
— Заключено е!
През стъклата видях чернокож мъж с каскет, килнат леко настрани. Пушеше цигара. Ал беше проявил изключителен педантизъм по отношение на детайлите в бележника си и към края бе написал имената на голяма част от колегите на Осуалд. Така и не си направих труда да ги запаметя, понеже не виждах ползата от това. Срещу едно от имената обаче (не се и съмнявах, че принадлежи на човека с каскета) Ал беше написал: „Първият, когото подозират за убийството (вероятно защото е чернокож).“ Името му беше малко необичайно, ала все още не можех да си го спомня — или защото Рот и горилите му го бяха избили от главата ми, или защото изобщо не се бях постарал да го запаметя.
Или пък защото миналото е неотстъпчиво и си пази територията. Всъщност имаше ли някакво значение? Името нямаше да се появи и толкова. И откъде да се появи, след като го нямаше в паметта ми?
Сейди заблъска по вратата. Чернокожият мъж с каскета само я изгледа невъзмутимо и продължи да пуши. Щом видя, че Сейди няма намерение да се откаже, той само изтръска цигарата си и ѝ махна пренебрежително с ръка: продължавай, госпожо, блъскай си.
— Джейк, измисли нещо! МОЛЯ ТЕ!
Дванайсет и двайсет и една.
Необичайно име, да, но защо бе необичайно? В следващия миг с изненада установих, че това е нещо, което всъщност зная.
— Защото е женско — промърморих.
Сейди се обърна към мен. Страните ѝ бяха поруменели — с изключение на белега, който се открояваше като бяла нишка.
— Какво?
Миг по-късно и аз заблъсках с юмруци по вратата.
— Бони! — изкрещях. — Хей, Бони Рей! Пусни пи да влезем! Познати сме на Лий! На Лий! На ЛИЙ ОСУАЛД!
Това даде резултат, защото мъжът с каскета закрачи — влудяващо бавно — през просторното фоайе към нас.
— Не знаех, че тоя хърбав кучи син имал приятели! — изсумтя Бони Рей Уилямс, докато отваряше вратата. Ние нахълтахме вътре като ураган и той отстъпи инстинктивно назад. — Сигурно е в стаята за отдих и очаква президента заедно с останалите…
— Чуйте какво ще ви кажа — обърнах се към мъжа с каскета. — Не съм негов приятел и той не е в стаята за отдих. Сега е на шестия етаж. Мисля, че възнамерява да застреля президента Кенеди.
При тези мои думи Бони Рей така избухна в смях, че изтърва цигарата си на земята.
— Тоя пикльо не може да удави котило котенца в чувал! — възкликна, докато стъпкваше фаса с ботуша си. — А вие твърдите, че щял да застреля президента! Та той за нищо друго не става, освен да си седи в ъгъла и да си чете книжки!
— Казвам ви, че…
— Вижте, след малко ще се кача горе в стаята за отдих. Ако искате да дойдете с мен, няма проблеми. Само не ми дрънкайте повече глупости за Лийла. Така му викаме тука — Лийла. Щял да застреля президента! Боже мили! — Той махна с ръка и се отдалечи от нас.
„Мястото ти е в Дери, Бони Рей — помислих си аз. — Там са овладели до съвършенство изкуството да не виждат това, което им е пред очите.“
— Стълбите! — казах на Сейди.
— С асансьора няма ли да стигнем по-бър…
С асансьора определено щяхме да стигнем по-бързо до задънена улица.
— Ще заседне между етажите. Затова — по стълбите!
Улових я за ръката и я поведох натам. Стълбището беше тясно, с дървени колони, които се бяха изкривили от дългогодишната експлоатация. Вляво се виждаше ръждив железен парапет. В подножието на стъпалата Сейди се обърна към мен.
— Дай ми револвера.
— Не.
— Няма да успееш да реагираш навреме. За разлика от мен. Дай ми го!
За малко да ме убеди да го сторя. Не се самозалъгвах, че оръжието трябваше на всяка цена да е у мен; настъпеше ли преломният момент, нямаше никакво значение кой точно ще спре Осуалд; важното беше той да бъде спрян. Обаче се намирахме само на крачка от ръмжащата машина на миналото и проклет да съм, ако подложех на риск Сейди, позволявайки ѝ да направи тази последна крачка преди мен. Допуснех ли го, свистящите назъбени колела и остриета щяха да я засмучат.
Ето защо се усмихнах, наведох се напред и я целунах.
— Ти гониш! — казах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Миг по-късно се обърнах през рамо и извиках: — А ако случайно заспя, целият е твой!
— Вие сте луди — чух да въздъхва Бони Рей Уилямс, след което до слуха ми достигна звукът от леките стъпки на Сейди. Естествено, че щеше да ме настигне. Влачех се напред с патерицата от дясната ми страна — буквално подскачах на нея, — и се подпирах на парапета от лявата. Револверът в джоба на сакото ми ме удряше по хълбока. Коляното ми виеше от болка. Стараех се да не обръщам внимание на воплите му.