Щом стигнах до площадката на втория етаж, хвърлих бърз поглед на часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и пет. Не — дванайсет и двайсет и шест. Чувах рева на тълпата, който ставаше все по-силен и по-силен… Кортежът вече бе оставил подире си кръстовищата на главната и „Ервей“, главната и „Акард“, главната и „Фийлд“… До две минути — максимум три — щеше да достигне Хюстън Стрийт, да завие надясно, да мине покрай сградата на Далаския съд със скорост от двайсет и пет километра в час. Оттук нататък президентът на Съединените американски щати щеше да се превърне в лесна мишена. През четирикратно увеличаващия оптически прицел на карабината „Манлихер-Каркано“ семействата Кенеди и Конъли щяха да изглеждат огромни като актьорите на екрана на лисбонското лятно кино. Лий обаче щеше да почака още мъничко. Не, той не е самоубиец; той иска да се измъкне сух от водата. Ако стреля прекалено рано, охраната в първата кола от кортежа щеше да забележи къде се намира стрелецът и своевременно щеше да отвърне на огъня. Ето защо Лий щеше да изчака този автомобил да отмине — както и президентската лимузина — и да завият наляво по Елм Стрийт. Не просто снайперист, а убиец от засада, който се прицелва в гърба на жертвите си.
Оставаха ми три минути.
А може би само две и половина.
Щурмувах стълбите между втория и третия етаж, без да обръщам внимание на болката в коляното си, мобилизирайки всичките си сили като маратонец към края на ожесточена надпревара. В каквато всъщност и участвах.
Някъде под нас Бони Рей викаше нещо за „откачалки“ и „Лийла щял да го застреля!“.
Малко преди да достигна площадката на третия етаж, долових как Сейди пръхти подире ми като кон, пришпорван от ездача си да стигне по-бързо до финала. Чувах я как диша тежко, жадна за въздух, и си казах: „Твърде много пушиш, скъпа.“ Коляното ми вече не се обаждаше; вероятно болката беше временно притъпена от мощния прилив на адреналин. Гледах да държа крака си във възможно най-изпънато положение, пренасяйки цялото натоварване върху патерицата.
Завой зад ъгъла. Нагоре към четвъртия етаж. Вече и аз бях почнал да се задъхвам, а и стъпалата ми се струваха някак по-стръмни и по-високи. Като планински склон. Горната част на патерицата ми беше мокра от пот. Главата ми бумтеше; в ушите ми кънтяха приветствените възгласи на неизброимото множество навън. Представих си приближаващия се кортеж — пилотната кола с полицаите начело на процесията, президентската лимузина със съпровождащите я мотоциклети „Харли Дейвидсън“ на даласката полиция, ченгетата със слънчеви очила и пристегнати под брадичката предпазни каски…
Поредният завой зад ъгъла. По някое време патерицата ми се хлъзна на пода и едва успях да я стабилизирам. Поредното стръмно стълбище. Патерицата ми топуркаше глухо по стъпалата. Вече долавях свежия мирис на дървени стърготини от ремонтните дейности на шестия етаж; работниците подменяха с паркет старите дъски. Но не и откъм онази страна на сградата, където се спотайваше Лий. Югоизточната част на зданието беше запазена територия само за него.
Добрах се до площадката на петия етаж и направих последния завой. Устата ми се отваряше като на риба на сухо, жадна за въздух, а ризата ми се беше превърнала в подгизнал от пот парцал, залепнал за пулсиращия ми гръден кош. Парещата пот се стичаше в очите ми и трябваше често да примигвам, за да я отстраня.
Три големи кашона с учебници, върху които пишеше „ПЪТИЩА, ВОДЕЩИ НАВСЯКЪДЕ“, „IV КЛАС“ и „V КЛАС“, преграждаха стъпалата, водещи към шестия етаж. Пренесох тежестта си върху здравия си крак и натиснах с патерицата си единия от тях, за да го отместя встрани. Зад себе си чувах Сейди, която вече беше между четвъртия и петия етаж. Значи се бях оказал прав, когато бях настоял да задържа оръжието, макар че… кой знаеше? Когато разсъждаваш въз основа на собствения си опит, когато знаеш, че ти носиш върховната отговорност да промениш бъдещето — всичко това те кара да действаш и да тичаш по-бързо.
Промъкнах се през пролуката, която си бях направил. За да го сторя, трябваше да преместя за секунда тежестта си върху левия си крак. Той нададе див вик на болка. Изстенах и се вкопчих в парапета, за да не падна. Погледнах часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и осем. Ами ако изоставаше? Тълпата ревеше в екстаз.