— Джейк… за Бога, побързай! — извика подпре ми Сейди от площадката на петия етаж.
Забързах нагоре по стъпалата, делящи ме от шестия етаж. Глъчката на тълпата сякаш утихна, погълната от сюрреалистична мъртвешка тишина. Докато успея да достигна върха на стълбите не чувах нищо друго, освен свистящото си дишане и громолящите удари на доведеното ми до предела на възможностите си сърце.
Шестият етаж на Тексаското книгохранилище представляваше сумрачен четириъгълник, осеян с острови от струпани кашони с учебници. В онази част на помещението, където паркетът бе сменен, лампите светеха — за разлика от ъгъла, в който Лий Харви Осуалд планираше да промени историята след стотина секунди. Прозорците, гледащи към Елм Стрийт, бяха седем; петте в средата бяха по-големи и завършваха с полукръгли стъкла в горната си част, а тези по краищата бяха четвъртити. Около стълбището беше тъмно и само призрачната светлинка, струяща през прозорците, разсейваше полумрака. Благодарение на реещите се във въздуха прашинки слънчевите лъчи изглеждаха толкова плътни, че с нож да ги режеш. Пред прозореца в югоизточния ъгъл обаче бе издигната цяла барикада от кашони. Снайперисткото гнездо се намираше чак в другия край на помещението — в края на диагоналната линия, която го пресичаше от северозапад на югоизток.
Зад импровизираната барикада, насред островче от слънчева светлина, забелязах човек с пушка в ръка. Беше се навел към прозореца и наблюдаваше случващото се навън. Самият прозорец беше отворен. Лек ветрец разрошваше косата и повдигаше яката на ризата му. Той започна да вдига пушката си.
Втурнах се напред, като слаломирах между струпаните кашони, а пръстите ми трескаво се устремиха към трийсет и осемкалибровия револвер в джоба ми.
— Лий! — изкрещях. — Спри, проклет кучи син такъв!
Той се обърна и ме изгледа. Очите му бяха широко отворени, а устата — зейнала от изненада. За момент това беше просто Лий — човекът, който се беше смял, докато играеше с дъщеричката си Джун в банята, който понякога прегръщаше жена си и я целуваше нежно по лицето… После тънките му, малко превзети устни изведнъж се разтеглиха в озъбена гримаса, и щом това се случи, мъжът пред мен се преобрази в нещо чудовищно. Съмнявам се, че ще ми повярвате, но се кълна, че това беше самата истина. Той сякаш престана да бъде човек и се превърна в някакъв демоничен дух; в зловещ призрак, обладал Америка, който щеше да омаломощава волята ѝ и да покварява всички добри начинания от този ден нататък.
Ако му позволях.
Възгласите на тълпата отново се усилиха. Хиляди хора приветстваха президента и викаха с пълно гърло. Чувах ги добре, също както и Лий. Той знаеше какво значи това — сега или никога. Ето защо се обърна към прозореца и опря приклада на карабината в рамото си.
Имах оръжие — същото като онова, което бях използвал, за да убия Франк Дънинг. И не просто „като онова“ — в този конкретен момент това беше същото оръжие. Така ми се стори тогава, така си мисля и сега. Петлето се заплете в подплатата на джоба, но аз дръпнах рязко револвера, долавяйки как платът се разпаря при движението.
Натиснах спусъка. Явно в бързината не бях успял да се прицеля добре, защото куршумът отиде твърде високо и от горната част на рамката на прозореца се разхвърчаха трески. Това обаче бе достатъчно, за да спася живота на Джон Кенеди. Осуалд трепна и се сгърчи при пукота от изстрела и десетграмовият куршум на „Манлихер-Каркано“ също се отклони нагоре, разбивайки прозорец на градското съдилище.
Някъде отдолу се разнесоха викове. Шокът и изненадата на хората бяха напълно разбираеми. Лий отново се обърна към мен; лицето му представляваше уродлива маска на яростта, омразата и злобата. Той вдигна отново пушката си и този път мишената му не беше президентът на Съединените американски щати. Изщрака със затвора — трак-трак — и аз отново стрелях по него. Макар че се намирах на не повече от осем метра от него, пак не успях да го улуча. Зърнах как ризата му се развява от едната му страна, но това бе всичко.
Патерицата ми се удари в купчина кашони. Залитнах наляво, трескаво размахвайки ръката с револвера, за да запазя равновесие, ала нямаше как да се задържа на краката си. За миг в паметта ми изплува денят, в който Сейди буквално беше паднала в обятията ми. Знаех пределно ясно какво ще се случи. Историята не се повтаря, обаче се хармонизира, и онова, което най-често се получава, звучи като дяволска музика. Този път аз бях този, който се спъна и полетя към земята, и точно тук се коренеше съдбовната разлика.