Вече не я чувах да трополи по стълбите… но безпогрешно долових бързите ѝ стъпки.
— Сейди, долу! — извиках, ала думите ми бяха заглушени от гърмежа на Осуалдовата карабина.
Чух как куршумът изсвистява над главата ми. Чух и как Сейди надава вик.
После проехтяха още изстрели, но вече отвън. Президентската лимузина беше набрала скорост и се носеше към тройния подлез с главоломна бързина, а двете двойки вътре се бяха привели надолу и се прегръщаха. Пилотният автомобил с полицаите обаче беше отбил от отсрещната страна на Елм Стрийт, близо до Дийли Плаза. Ченгетата с мотоциклетите пък бяха спрели по средата на улицата. Поне четирийсет-петдесет човека гледаха потресено към книгохранилището и сочеха прозореца на шестия етаж, където ясно се виждаше кльощав мъж със синя риза и пушка.
Чух серия от приглушени удари, напомнящи ми за градушка, изсипваща се върху кални улици. Това бяха куршумите, пропуснали прозореца, които се забиваха в тухлената стена на зданието. По-голямата част обаче достигнаха целта си. Видях как ризата на Лий се разтваря, сякаш под напора на вятър, извиращ от гърдите му — ален вятър, който прогаряше големи дупки в плата. Една над дясното му зърно, друга над гръдната кост, трета точно над пъпа му… Четвъртият куршум разкъса шията му. Осуалд затанцува като кукла насред призрачната, осеяна с прашинки слънчева светлина, ала онази озъбена гримаса така и не изчезна от лицето му. Накрая той не бе човек, уверявам ви; той беше нещо друго. Не зная как да го нарека, но всеки от нас може да се превърне в него, когато слуша най-злите си ангели.
Един от куршумите попадна в лампа, пръсна крушката и отгоре се посипа дъжд от счупени стъкълца. Следващият отнесе горната част от черепа на бъдещия убиец, също както изстрелът на Лий бе направил с главата на Кенеди в света, от който идвах. Той рухна върху барикадата от кашони и те се разпиляха по земята.
Още викове отдолу, далеч по-силни отпреди.
— Прострелян е, видях, че е прострелян! — изкрещя някой.
Врява, трополене, приближаващи се стъпки. Запратих трийсет и осемкалибровия револвер към тялото на Лий. Слава богу, беше ми останал достатъчно здрав разум, за да си дам сметка, че ще бъда жестоко пребит, а може би даже застрелян, от тичащите по стълбите мъже, ако ме откриеха с оръжие в ръка. Понечих да се изправя, но коляното ми изобщо не ме слушаше, нито пък беше в състояние да ме издържи. А може би пък бе за добро. Едва ли можеха да ме забележат от Елм Стрийт, но зърнеха ли ме, със сигурност щяха да открият огън и по мен. Ето защо пропълзях до мястото, където лежеше Сейди, прехвърляйки тежестта си върху ръцете си и влачейки левия си крак подире си като някаква шибана котва.
Предницата на блузката ѝ беше подгизнала от кръв, но въпреки това успях да различа дупката от куршума. Беше точно над извивката на бюста ѝ. Още повече кръв струеше от устата ѝ. Сейди буквално се давеше в нея и не можеше да диша. Подхванах я нежно с ръце и я повдигнах. Очите ѝ така ѝ не се отделиха от моите. Изглеждаха сияйно искрящи сред призрачния полумрак на помещението.
— Джейк — промълви дрезгаво тя.
— Не, скъпа, не говори!
Тя не се подчини… Защо ли не се изненадах?
— Джейк, ами президентът?
— В безопасност е — отвърнах. За последно го бях зърнал, преди лимузината му да се отдалечи към тройния подлез, но поне бях видял с очите си реакцията на Лий по време на единствения му изстрел към улицата и това ми бе напълно достатъчно. Но каквото и да беше станало, пак щях да уверя Сейди, че Кенеди е в безопасност.
Очите ѝ се затвориха, след което тя отново надигна клепачи. Съдейки по тропота по стълбите, приближаващите се хора бяха подминали площадката на петия етаж и вече преодоляваха последните стъпала. На улицата тълпата ревеше екзалтирано.
— Джейк.
— Какво, скъпа?
Тя се усмихна.
— Как танцувахме само!
Когато Бони Рей и останалите пристигнаха, аз седях на земята и я държах в обятията си. Те се юрнаха вкупом покрай мен. Не мога да кажа колко точно бяха. Навярно четирима. Или осем. А може би бяха цяла дузина. Така и не си направих труда да вдигна глава и да ги огледам. Прегръщах Сейди и люлеех главата ѝ в скута си, докато кръвта ѝ напояваше дрехите ми. Мъртва. Моята Сейди беше мъртва! Не бях успял да я спася от челюстите на машината.
Открай време не съм ревльо, ала почти всеки мъж, изгубил любимата жена, би проронил сълзи, не мислите ли? Да, точно така. Но не и аз.