— Мога да ви дам нещичко за болката, стига полицаите да не възразяват.
Не възразяваха, ала аз бях против. Най-съдбовният час в живота ми — и в този на Сейди — предстоеше. Ето защо не исках някакви болкоуспокояващи да замъглят съзнанието ми.
— Имате ли от прахчетата за главоболие на „Гудис“?
Докторът сбърчи нос, сякаш бе надушил неприятна миризма.
— Имам аспирин „Байер“ и емпирин. Емпиринът е малко по-силен.
— Тогава ми дайте от него. И… доктор Пери?
Той вдигна поглед от чантата си.
— Двамата със Сейди не сме сторили нищо лошо. Тя пожертва живота си за своята страна… а аз бих пожертвал моя живот за нея. Но така и не получих възможност да го сторя.
— Ако е така, нека пръв да ви изкажа своята благодарност. От името на цялата страна.
— Президентът. Къде е сега? Знаете ли?
Лекарят изгледа въпросително ченгетата. Те се спогледаха, след което единият полицай каза:
— Замина за Остин, където ще изнесе реч, както бе предвидено в програмата. Не знам как трябва да тълкуваме тази постъпка — като проява на безумна храброст или на безумна глупост…
„Може би — мина ми през ума — сега «Еър Форс 1» ще се разбие, погубвайки Кенеди и всички други на борда. А току-виж Кенеди получил сърдечен пристъп или удар… Или някой престъпник решил да пръсне черепа му…“ Ами ако неотстъпчивото минало се мобилизира не само срещу извършителя на промяната, но и срещу променените неща? Не знаех. А и не ме интересуваше особено. Бях изпълнил своята роля. Каквото и да се случеше с Кенеди оттук нататък, вече не зависеше от мен.
— Чух по радиото, че Джаки не била с него — каза тихо Пери. — Президентът я изпратил в ранчото на вицето си в Джонсън Сити. Кенеди щял да се присъедини към тях през уикенда. Ако това, което казваш, е вярно, Джордж…
— Достатъчно, докторе — намеси се едно от ченгетата. За мен определено бе достатъчно, понеже отново бях станал „Джордж“ за Малкълм Пери.
Той обаче — в типично лекарски стил — го игнорира.
— Ако казаното от теб е истина, значи скоро ще пътуваш до Вашингтон. И най-вероятно те чака и церемония по награждаване в Роуз Гардън.
Щом Малкълм Пери си тръгна, останах сам. Макар и не съвсем; Сейди също беше с мен. „Как танцувахме само!“ — беше проронила тя точно преди да напусне този свят. Затворех ли очи, я виждах заедно с другите момичета — как поклаща рамене в ритъма на танца. В този спомен тя се смееше, косите ѝ се развяваха и лицето ѝ беше съвършено. Напредналата пластична хирургия от 2011 година бе в състояние да направи много, за да поправи стореното от Джон Клейтън, ала аз си казах, че разполагам с още по-добра техника. Стига да имах шанс да я използвам, естествено.
Оставиха ме сам в продължение на два часа, преди вратата на стаята за разпит да се отвори отново. Вътре влязоха двама мъже. Единият имаше унила физиономия, наподобяваща муцуна на басет, над която се мъдреше бяла каубойска шапка. Представи ми се като капитан Уил Фриц от даласката полиция. Носеше куфарче — но не моето куфарче, така че не виждах никакви проблеми.
Другият ми посетител беше с лъщяща от гел къса черна коса, масивни челюсти и червендалесто лице. Очите му изглеждаха проницателни, любопитни и малко угрижени. Той извади от вътрешния джоб на сакото си калъфче за документи и го разтвори пред мен с думите:
— Здравейте, господин Амбърсън, аз съм Джеймс Хости от Федералното бюро за разследване.
„Да, не е никак чудно, че си разтревожен — помислих си аз. — Все пак ти беше човекът, натоварен със задачата да наглежда Осуалд… Нали така, агент Хости?“
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Амбърсън — обади се Уил Фриц.
— Добре — кимнах аз. — А аз бих искал да се махна по-скоро оттук. Хората, които спасяват президента на Щатите, обикновено не са третирани като престъпници.