Та пътувам си аз и гледам спрелите отстрани на пътя и в началото на горските пътечки коли и джипове, виждам и ловци с пушки. Всеки един ми вдигна ръка — спор няма, че хората от петдесет и осма са по-дружелюбни. И аз ги поздравявах, но все си мислех коя ли гума ще спадне този път. Или направо ще се спука. Вероятно в такъв случай директно щях да изхвърча в канавката, защото карах поне със сто километра в час. Спомням си как един от ловците потупа въздуха с ръце, правейки онзи жест, с който приканваме някой да намали скоростта, но не му обърнах внимание.
Изкачих Бауи Хил и малко след хижа „Ловна среща“ забелязах паркиран до гробището пикап. На вратата пишеше: „СТРОИТЕЛНИ И ДЪРВОДЕЛСКИ УСЛУГИ ПУЛИН“. Вътре нямаше никой. Пулин и дъщеря му бяха нейде из горите, вероятно седяха на някое сечище, обядваха и разискваха обичайните за баща и дъщеря теми. Поне така си ги представям, все пак не се сдобих с отроче…
Последва поредният пристъп на кашлица, който завърши с потресаващо давене.
— Уф, мамка му, това заболя — простена накрая.
— Ал, трябва ти почивка.
Той поклати глава и забърса с длан кръвта от долната си устна.
— Трябва ми единствено да си излея душата, така че млъкни и ме остави да говоря.
Огледах пикапа добре, без да намаля скоростта, и когато насочих вниманието си към пътя, видях по средата му дънер. Спрях точно преди да се забия в него. Дървото не беше голямо, а мускулите ми си ги биваше, докато ракът не им видя сметката. Пък и бях подивял. Слязох от колата и започнах да се боря с него. Отнесе доста псувни. През това време отсреща се зададе кола. От нея слезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не знаех дали е моят човек — в „Ентърпрайз“ не бяха публикували негова снимка — но ми се стори на подходящата възраст.
Вика ми: „Дай да ти помогна, старче.“
„Хиляди благодарности — казвам аз и протягам ръка. — Бил Лейдлоу.“
Той я стиска и казва: „Анди Кълъм.“ Моят човек беше. Като се има предвид какъв зор видях, за да стигна до Дърам, направо не можех да повярвам. Все едно бях спечелил от лотарията. Подхванахме дървото от двете страни и го изместихме. Като свършихме работата, седнах на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре. „Де да знам — викам му. — Досега не съм получавал инфаркт, но това на такова ми прилича.“ Поради която причина господин Анди Кълъм така и не успя да половува онзи ноемврийски следобед, Джейк, нито пък да застреля някое момиченце. Наложи му се да закара клетия стар Бил Лейдлоу до болницата в Люистън.
— Номерът е минал? Справил си се?
— И още как. Казах на лекарите, че съм погълнал грамадно торпедо на обяд — по онова време му викат италиански сандвич — и ми поставиха диагноза „остро стомашно разстройство“. Платих двайсет и пет долара на ръка и ме изписаха. Кълъм изчака и ме върна при колата на „Херц“. И това ако не е отзивчивост. Още същата нощ се върнах в 2011 година… само че тук бяха минали едва две минути, откакто бях тръгнал. При такова пътуване човек се чувства смачкан дори без да е сменял часовите пояси.
Първата ми спирка беше градската библиотека, където прегледах отново статията за завършилите гимназията през 1965. Преди към нея беше имало снимка на Каролин Пулин. Тогавашният директор — Ърл Хигинс, който отдавна си отиде от тоя свят — поднасяше приведен дипломата на момиче в инвалидна количка, пременено с тога и академична шапка. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът под снимката.
— Беше ли още там?
— Статията — да. Както знаеш, друже, денят на завършването винаги заема първата страница на провинциалните вестници. Но след като се върнах от петдесет и осма, придружаващата снимка беше на момче с битълска прическа, изправено на подиума, а под нея пишеше: „Абсолвентът-отличник Тревър Бригс произнася прощално слово пред съвипускниците си.“ Бяха поместили и списък на всички завършващи — едва около стотина — но Каролин Пулин не фигурираше. Затова погледнах статията за ’64, през която година би завършила, ако не се възстановяваше след куршум в гръбнака. И — бинго. Нямаше нейна снимка и не я споменаваха отделно, но името ѝ действително беше между тези на Дейвид Плат и Стефани Рутие.
— Просто поредното хлапе, тържествено изпратено под звуците на „Церемониален марш 1“, нали?
— Точно така. После написах името ѝ в полето за търсене на „Ентърпрайз“ и получих няколко резултата за след 1964. Не много, три-четири. Това се очаква за обикновена жена, водеща обикновен живот. Завършила Мейнския университет със специалност „Бизнес администрация“, после се записала в институт за следдипломна квалификация в Ню Хемпшир. Намерих и една статия от 1979, периода малко преди края на „Ентърпрайз“. „ВЪЗПИТАНИЧКА НА ЛИСБОНСКАТА ГИМНАЗИЯ ПЕЧЕЛИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ЦВЕТЯ“ — обявяваше заглавието. На снимката тя стоеше на краката си с печелившата лилия в ръце. Живее… живяла е… не знам кое е правилното, вероятно и двете… в едно градче до Олбъни, Ню Йорк.